Следите остават
Шрифт:
— И на мен ще ми бъде за урок, пък и на всички! — отвърна Пешо зачервен. — И това е ясно като две и две четири!
След като тия дълго премълчавани думи бяха казани, мъглата между приятелите като че ли се пръсна. Това стана някак неусетно, но когато се върнаха в своя квартал, момчетата бяха много по-весели отколкото когато тръгнаха. Между тях се бяха възстановили старите другарски отношения и сега и смехът бе по-искрен, и усмивките по-сърдечни. За пръв път след толкова дни те чувствуваха в сърцата си необикновена лекота. Когато стигнаха пред дома на Пешо, пръв забеляза голямата
— Я вижте! възкликна той учудено. — Това е колата на полковника!
През цялата компания мина тръпка на възбуждение. Дали не се е случило нещо? Дали диверсантите не са заловени?
— Сигурно полковникът е отишъл у вас! — предположи Веселин. — Иначе защо колата ще чака тук?
Първата мисъл на Пешо беше да се затича нагоре по стълбите, но той подтисна нетърпението си и като се обърна към другите, спокойно каза:
— Вие чакайте в градинката! Ако има нещо интересно, веднага ще сляза да ви кажа!
След това, без да бърза, тръгна нагоре по стълбите. Полковник Филипов наистина беше при бащата на Пешо.
Той бе пристигнал близо преди един час, но все още търпеливо чакаше. За тая вечер на него му беше необходимо още един път да поговори с Пешо и другарчетата му.
Чакането не беше досадно — имаше за какво да поговорят с бащата на Пешо. Отначало стана дума за миналото — общи приятели, общи спомени, след това разговорът неусетно се прехвърли върху момчетата. Полковник Филипов още веднъж изказа своето възхищение от остроумния начин, по който момчетата бяха разрешили всички загадки, от тяхната находчивост и изобретателност при преследването на Тороманов, от бистрия им ум и трезвите им решения и особено много от храбростта, която бяха проявили в последните дни.
— Ние не познаваме нашите деца! — каза Андреев замислен. — Струва ни се, че са прозрачни като стъкла, а те постоянно ни изненадват!
— Туй е, защото те за нас винаги си остават деца — отвърна полковникът. — А те не са вече деца, те са разумни момчета!
— Да, вярно е! — с неочаквана за тона на разговора им горещина се съгласи Андреев. — И да ти кажа право — именно заради това не се сърдя на моя син!
— За какво да му се сърдиш? — учуди се полковникът. — Само това остана — да му се сърдиш!
— Е! Как да няма за какво! Ами да речем за тая негова доста глупавичка постъпка — да се намъкне по-среднощ при диверсантите!
— Не си прав! — замаха с пръст полковникът.
— Чакай, нали казах, че не му се сърдя!
— Няма място за сърдене! В края на краищата все пак това са момчета и каквото са направили до тоя момент, е повече от много!
— А благодарение на него диверсантите не избягаха ли?
— Това е вече съвсем друг въпрос! Пък и диверсантите все още не са избягали!
— А ето — аз отивам дори по-далеч — каза разгорещен Андреев. — Дори да избягат! Нищо, пак няма да му се сърдя! За нас диверсантите не са кой знае какъв проблем, пък и да са проблем — той е временен, утре вече няма да съществува! Но за нас съществува друг остър и най-жизнено важен проблем — да възпитаваме истински достойни граждани на републиката… А това аз го разбирам така — да възпитаме смели и силим младежи, самостоятелна и храбри! Да звънтят те като най-чиста стомана, да се гордеем с тях! Да имат свое лице, своя глава на плещите, своя физиономия! Ето това ми се иска! Да си кажа право, никак не харесвам такива препарирани педагози, които превръщат послушанието в покорност насаждат в децата ни тоя дух на подчиненост, на които те сами робуват от десетилетия! Та какво може да излезе от такава деца!
— Дявол да го вземе, ти си прав! — каза полковникът. — Не съм мислил по тия въпроси, но така ми се струва — ти си прав!
Андреев замълча.
— Разбира се, това не е всичко — каза той след малко, вече не с толкова повишен тон. — В смелостта трябва да има разум, иначе ще върнем всичко назад. Трябва да има съзнателна дисциплина… А ето че тука моят син сериозно се провини… Тъкмо в тоя момент в стаята влезе Пешо. Като вадя полковника лицето му светна.
— Заловихте ли ги, другарю полковник? — попита Пешо радостно.
Полковникът поклати глава.
— Все още не сме, мойто момче! Но ще ги заловим!
И като се замисли за миг, добавя:
— Ако помогнете още малко, непременно ще ги заловим!
Пешо целият пламна. Какво по-хубаво от това — отново да се включат в работа, да се притекат на помощ с всичките си сили.
— А как можем да помогнем, другарю полковник? — попита той възбудено.
Полковник Филипов отново се замисли.
— Като ся припомните всичко, но абсолютно всичко, което се е случило между вас и Тороманов. Вие, разбира се, много разказахте и извънредно много ни помогнахте, но данните се оказаха недостатъчни. Бандитите пропаднаха като че ли в земята, не можем да от крием от тях никаква следа. Аз искам отново всичко да премислите, всичко да си припомните дори най-малката и най-незначителната подробност! Може да се случи тъй, че някоя дреболия, на която досега не сме обръщали никакво внимание, да ни посочи макар и крайчеца на вярна следа… Разбираш ли ме какво искам да кажа?
— Разбирам, другарю полковник! — отвърна Пешо поразочарован.
Той очакваше, че работата ще бъде по-сериозна — ще следят някого, ще пътуват нанякъде с мощните коли на Министерството. Полковник Филипов сякаш усети какво става в душата на момчето и побърза да каже.
— А доловим ли вярна следа, отново ще ви потърсим за помощ. Важното е да получим някакво указание, макар и най-дребното, да се заловим за нещо. Сега сме буквално като с вързани очи…
— Другарю полковник, момчетата чакат долу! — каза Пешо.
— Чакат ли?
— Като видяхме колата, помислихме, че се е случило нещо важно!
— Браво! От вас нищо не може да се скрие! — засмя се полковник Филипов. — Добре, иди и поговори с тях… Нека тая вечер всички отново да помислят, пък утре към обед трима души от вас ще дойдат при мен да поговорим!
— Веднага, другарю полковник! — отвърна Пешо стегнато, почти по войнишки и побърза да излезе.
— Имам надежда в тях — каза полковник Филипов, когато останаха сами. — И като че ли именно в тях е най-голямата ми надежда… Убедих се, че момчетата виждат шиха, за конто възрастните понякога са слепи.