Следите остават
Шрифт:
Юлия започна да тича. Гърлото и засъхна, устата и се изпълни със стоманеногорчив вкус, краката и почнаха да се подкосяват, но тя продължаваше да тича. И внезапно се случи нещо по-лошо — остра болка в стомаха, вляво към далака, почти я накара да спре и да се превие. Не, не може повече! Тя започна да ходи — отначало бавно, докато болката я отпусна, после по-бързо, докато отново затича. Тъй — с тичане и ходене — тя най-после пристигна на улицата, на която живееха бандитите.
Още от първия поглед Юлия разбра, че по нея не се мярка никакъв жив човек. Уплашена, с разтреперани крака, едва преглъщаше от умора, тя намали хода. Вече няма смисъл да бърза, вече е късно. Така тя стигна до входа на зданието и като спря нерешително пред входа, натисна дръжката.
Затворено!
Изведнъж и се доплака, сълзи бликнаха от очите и. Изпуснала го е, свършено! Ами ако го е
Тя се уплаши! Ами какво ще каже, като я види? Каквото иска да каже, но тя ще го чака! Само че не е ли неудобно тук пред входа? Юлия се огледа. Още при миналите идвания тя беше видяла, че точно срещу зданието има малка старинна къща с изглед на миниатюрен замък — с високи тесни колони пред масивния дъбов вход, с масивни фронтони над прозорците, със скулптурни фигурки под покрива. От входа към двора водеха много широки, бели каменни стъпала, които почти се сливаха с тревата в двора. Самият двор бе отделен от улицата с ниска зидана ограда, с решетка по цялото протежение от ковано желязо. Къщата изглеждаше занемарена, фасадата и бе изранена от недалечна експлозия на самолетна бомба през войната, красивата желязна врата към улицата бе килната на една страна и оставена непоправена. Без повече да мисли, Юлия се промъкна в двора, тихо си проправи път между гъстите храсти, след това се изправи със затаен дъх до оградата. От това място не беше никак трудно да се наблюдава и улицата, и насрещната къща.
Юлия внимателно се огледа. По улицата все още не се мяркашеникакъв човек, прозорците на апартамента, в който се криеха бандитите, бяха тъмни, плътно затворени и все така облепени със стари вестници, Юлия въздъхна горчиво и зачака.
РАЗПИТ
Запасният майор от царската армия Крум Пешев бе дежурен в апартамента на инженер Дончев между единадесет и три часа. Според всекидневното разписание той бе длъжен точно в един и тридесет през нощта да влезе в радиовръзка със задграничната централа, да предаде сведенията и да приеме текущите заповеди и разпореждания. Майорът бе около 45—годишен, висок, мършав, но с месест, в двойни размери нос, вече доста зачервен от злоупотреба със силни спиртни напитки. Коравото му, набраздено с дълбоки бръчки лице, доста неудобно за бръснене, бе обрасло в десетдневна брада, късите му подстригани мустаци се бяха вече слели с околната косматост. В първите десетина дни на своето доброволно затворничество бившият царски офицер се бръснеше по навик всеки ден, но след това безделието, скуката, примесена с всекидневния страх да не бъдат разкрити, както и горчивата безнадежност и непрекъснатото пиянство, бяха убили у него тая привичка на цивилизацията. Точно в един и двадесет майорът стана от широкото тапицирано кресло, в което полулежеше и за да не заспи, сръбваше от време на време отмерена глътка силен коняк. Стаята беше съвсем тъмна, а през вратата на отворената спалня долиташе неспокойното басово хъркане на двамата му другари. Радиопредавателят беше в банята. Доста широчкото, облицовано в бели порцеланови плочки помещение имаше само едно съвсем тясно прозорче, което бе така грижливо облепено с вестници и черна хартия, че нито лъч светлинка не можеше да се види отвън. През нощта те палеха електричество само в банята, там работеха нощем и с радиопредавателя. До самото предаване имаше още десет минути, но майорът искаше да послуша малко музика, която нямаше опасност да бъде чута от други хора, тъй като я приемаше с радиослушалките. Той въздъхна, почеса небрежно разголените си гърди и като взе шишето с коняк, бавно се упъти нататък.
За да отиде в банята, майорът трябваше да мине през малкото входно антренце. Като се изравни с вратата, той спря по навик и се заслуша. Стълбището беше съвсем тихо, не се чуваше никакъв звук. Макар на вратата да нямаше шпионка, той знаеше, че то е тъмно, тъй като в долната част на вратата не се виждаше обикновената светли ивица, когато навън горяха лампите. Майорът се ослушваше, без особено да внимава, без нищо да мисли или чака, без чувство за опасност, той се ослушваше просто по навик.
В тоя миг внезапно се появи светлата ивица на вратата — навън лампите бяха запалени. Поради това че не беше се чуло обикновеното протяжно скърцане на долната външна врата, майорът ни най-малко не се обезпокои. По всяка вероятност някой се готвеше да излезе от кооперацията, а не да влезе. Все пак той остана да чака. За него вече не беше никаква трудност Да отличава тежките стъпки на
Но тоя път не се чуха никакви стъпки. Малко учуден, макар и никак необезпокоен, той се заслуша. Нищо! И освен това никакъв глас, никакво хлопване на врата! Какво можеше да значи такова безсмислено среднощно запалване на лампите? Повече заинтригуван, отколкото разтревожен, майорът се долепи до стената, съвсем близо до заключената врата.
И точно в тоя миг той по-скоро почувствува, отколкото разбра, че навън пред вратата стои човек. Стори му се, че чува едва доловимо шумолене на гумени обувки, ускорено дишане, лек металичен шум. Майорът инстинктивно бръкна в джоба на панталона за пистолета си и целият изпълнен с безпомощна злоба, разбра, че го е забравил на нощната масичка. Сега какво да прави? Да се върне безшумно обратно и да го вземе? Не, няма време за това! В тия решителни мигове умът му трескаво работеше и не работеше зле. Кой може да бъде пред вратата? Представители на властта ли, които са дошли да го арестуват? Съвсем невероятно! Те биха дошли цяла група наведнъж и след това, без да се плашат, че ще вдигнат шум, и без да висят пред вратата, незабавно биха блокирали целия етаж. Тогава кой? Може би някой случаен гост на кооперацията, който търси някого и сега е спрял, за да прочете табелката!
Внезапно в ключалката зашумоля ключ. Това бе така неочаквано и необяснимо, че за миг бандитът се забърка. Дали не е Тороманов? Не, той днес няма да идва. Но и човек на Държавна сигурност не може да бъде — не би се пъхал той сам като сляп в опасната квартира! Изведнъж през ума ми мина — крадец! Не може да бъде друго — крадец! Добрал се е изглежда по някакъв начин до ключа и сега е решил да се възползува от отсъствието на домакините! Бившият майор бързо съобрази — най-добре ще бъде да го дочака да влезе вътре и след туй да го пипне!
Ключалката сухо и рязко щракна в дълбоката тишина. Ето, след малко вратата ще се отвори! Ако не беше забравил пистолета си, щеше да бъде за него детска играчка да хлопне неканения пришелец по главата и да го лиши от съзнание. Не може ли да свърши тая работа дебелото конячено шише? Той се опита да го залови по-здраво и съвсем неочаквано то се изплъзна от ръката му и с оглушителен трясък се разби в земята.
Майорът се вцепени за миг от смайване. Без да мисли, той знаеше, че уплашен от звъна, крадецът навън щеше да хукне по стълбите. Майорът светкавично отвори вратата, готов да сграбчи за гърлото неочаквания пришелец и отново едва ли не замръзна на мястото си от смайване. На слабата нощна светлина на стълбището се открояваше едва—едва слабичка фигура на момче. Без да мисли повече, майорът го грабна със страшна сила и вмъкна в антрето.
Щом лампата светна, той се взря алчно в лицето му. Беше обикновено момче, добре облечено, е хубаво лице и което беше най-чудното, тъмните му очи не гледаха с ужас, а някак рязко и с омраза.
— Само да шукнеш — изшептя майорът, — и ще ти откъсна главата като на врабче.
— Бандит! — каза глухо и с гняв момчето. Майорът едва ли не подскочи от изненада. Видиш ли го ти — малък нощен крадец, а се нахвърля с обиди върху другите! В тоя момент, разбудени от неочаквания шум, в антрето нахлуха двамата му другари, — и двамата с тежки американски пистолети в ръце. Единият от тях, по гимнастическа фланелки, рус, бял и пълничък, с боси като на жена малки стъпала, смаяно попита:
— Какво става тук?
— Сега ще видим! — каза майорът и внезапно запуши с тежката си ръка устата на момчето. — Дайте нещо да го вържем!
— Какво да ти дам?
— Донеси въжето за пране! Вземи и няколко салфетки!
Русият забърза към кухнята. Другият, с доста грубо лице, силно изгоряло от слънцето, с малки зачервени очи и добре развита атлетическа фигура, без да помръдне от мястото си, гледаше мълчаливо и свирепо момчето.
Здраво свързан, със запушена със салфетка уста, Пешо полулежеше в ъгъла на банята, подпрял само с едното си рамо студената порцеланова стена. Точно под душа бе сложена тясна кухненска масичка, а върху масата някакъв апарат, приличен доста на пишеща машина, за който Пешо се бе досетил, че е радиопредавател. Предположението му веднага се оправда. Брадатият мъж, който го бе заловил, седна пред предавателя и, като наложи слушалките на ушите си, без да се обърне, запита: