Следите остават
Шрифт:
— Ето го! — каза Живка с леко променен глас. — Това е електромерът на Дончеви! Но той не се въртеше! Всички видяха това още в първия миг и нечуто въздъхнаха.
— Сигурна ли си, че е тоя? — попита Пешо.
— Сигурна съм! Ето му и етикетчето — Дончев! — и Живка показа малкото бяло етикетче, написано с химически молив. Настана кратко мълчание.
— Не са длъжни да си служат непременно с котлончето! — каза тихо Бебо. — Пък може точно в момента да са заети с друга работа!
Живка скочи от стола. Ако не се върти сега, може да се завърти по-късно, стига, разбира се,
— Ако искате, да почакаме! — каза Живка.
— Добре! — кимна Пешо, — Де да знаеш, може пък да ни проработи късметът!
Във входа влезе девойка в бяла рокля и без да им обърне внимание, тръгна по стълбите. Момчетата успокоено си намигнаха.
— Коя беше? — попита Бебо.
— Дъщеря е на професора, студентка!… От нея няма за какво да се плашим!
Внезапно Юлия тихо извика. Момчетата стреснато погледнаха към нея. Юлия бе вдигнала личице нагоре и бе замръзнала в развълнувана неподвижна поза.
— Върти се! — каза тя смаяно.
Наистина бялото кръгче с късо червено поясче на електромера доста бързо се въртеше. Всички впериха погледи в него и не можеха да ги откъснат оттам. Кръгчето се въртя около две минути, после внезапно спря. Пръв се съвзе от вцепенението Пешо и тихо промълви.
— Видяхте ли?
— Значи… — наистина има хора! — удивено промълви Живка.
— Ами това е просто… страшно!
Макар кръгчето да бе, спряло въртенето си, всички продължаваха да гледат нагоре, сякаш черният електромер бе някакъв странен магнит, който привличаше лицата им с огромна сила. Така минаха няколко минути и Юлия отново първа изписка:
— Върти се! — По тихо! — скара и се Пешо.
И тоя път бялото кръгче се въртя около две минути после внезапно спря. Това се повтори няколко пъти, докато най-после Бебо мрачно измърмори:
— Много чудна работа! Така не се пържат кюфтета!
— Вършат нещо много особено! — каза Пешо. — Нещо много необяснимо!
Защо ли горят тока в такива чудни интервали?
Процедурата с тока се повтори още веднъж. Най-после Пешо махна с ръка и каза решително:
— Хайде, затворете кутията! Да седим повече тук е опасно! Пък и най-важното вече узнахме!
Живка взе стола и го отнесе у дома си. Бебо използува нейното отсъствие и като приближи към Пешо, тихо каза:
— Остава само да проверим с ключа! Ако ключът на Тороманов отваря вратата на Дончев, значи всичко е ясно, грешка не може да има!
— Ти си луд — скара му се Пешо. — Нали може вътре хората да ни усетят… и тогава всичко отива по дяволите!
— Вярно! — смути се Бебо. — Това хич не ми мина през ума!
— А на мене сто пъти ми мина през ума!
— Тогава какво да правим?
— Ще се съберем довечера всички и ще решим! Според мене най-важните работи вече са ясни, остава само… да се действува!
— А на Живка какво ще кажем?
— Ще и кажем, че отиваме в милицията! След като всичко разкрихме, милицията може вече спокойно да ги арестува!
Щом Живка се върна, Пешо
— Само че ще пазиш тайна! — предупреди я той накрая. — Никой нищо не бива да знае! Иначе, като дойде тук утре милицията, пилетата може да са из—хвръкнали!
— А защо утре?
— Тая вечер или утре, както е по-разумно! Може би ще трябва да се съберат някои допълнителни сведения! От тебе се иска само да мълчиш!
— Не съм дете! — каза Живка обидено.
Преди да си тръгнат, Пешо се обърна към Живка. Погледна я изпитателно в очите и решително каза:
— Дай ми ключа от уличната врата!
— За какво ти трябва? — трепна Живка.
— Мене не ми трябва, но може да потрябва на милицията.
Живка извади ключа от верижката и му го подаде. Пешо го взе и за миг му се стори, че студеното желязо просто го парна; той побърза да го пусне в джоба си. Без да бръкне докрай, той знаеше, че там на дъното му лежи и другият ключ, тоя, който бяха изработили в ключарницата по модела на Торомановия ключ. Сега всички тайни бяха вече в джоба му и наистина не оставаше нищо друго, освен да се действува.
КЛЮЧЪТ НАМИРА КЛЮЧАЛКАТА
Още същата вечер цялата група се събра в малката квартална градинка, за да вземе решение по съдбоносните въпроси. За тяхно нещастие нощта беше съвсем ясна, лунна, и те се завряха между клоните на люляковите храсти, за да не обръщат внимание на случайните минувачи. В тишината по безлюдните алеи минаваха самотни кучета, подушваха мимоходом из храстите и заминаваха нанякъде с блещукащи в мрака очи. Градината беше съвсем празна — само на една отдалечена пейка седеше млада двойка, но и двамата бяха така увлечени в разговора си, че не обръщаха внимание на никого и на нищо. Единствена луната, която светеше бледа и безстрастна между клоните на дърветата, беше свидетел на нощния разговор.
Пръв взе думата Пешо. Бавно и методично, без да пропуска нито най-дребната подробност, той разказа всичко, което се бе случило през тоя решителен следобед. След като свърши с фактите, той разказа своите предположения и своите обяснения на всички ония случки, които досега им се бяха стрували така загадъчни и необясними. Момчетата слушаха през цялото време с притаен дъх, без да шукнат, без нито веднъж да се обадят, и само напрегнатите им лица говореха с какво необикновено внимание следяха интересния разказ.
— Няма никакво съмнение, че в квартирата на инженер Дончев се крият шпиони или диверсанти! — завърши Пешо. — Инженерът е оставил ключа си в Тороманов, за да ги снабдява отвън с храна и друго каквото им е нужно… Според мен това са сигурни факти!
— Не са абсолютно сигурни! — обади се тихо Веселин. — Щяха да бъдат абсолютно сигурни, ако бяхме проверили ключа…
Пешо погледна към Веселин, но не отговори веднага. Макар да говореше на приятелите си с такъв сигурен и уверен тон, самият той чувствуваше в себе си малка несигурност. Ами ако Тороманов е влязъл другаде? Ами ако инженер Дончев се е прибрал случайно у дома си и работи нещо с електричество? Наистина само проверката с ключа би могла да разпръсне всяко съмнение.