Следите остават
Шрифт:
— Я се махайте оттук! — заповяда той грубо и мрачно. — Хайде, дим да ви няма!
— Ти се махай! — също така грубо му подвикна Бебо, но гласът му като че ли трепна и лицето му за губи своя решителен израз.
Все пак резкият тон направи впечатление на червенокосия.
— Ти много знаеш! — каза той с поомекнал глас. — Като ти ударя един, ще се залепиш като гербова марка за стената!
— А пък аз като ти Лепна един, ще ти изхвръкнат и двете очи!
— Колкото и да беше грозна заканата, тонът на Бебо беше доста примирителен, видът
— Брей, брей! — злобно измърмори червенокосият. — Много си страшен!
— На тебе май ти дойде малко боя миналия път!
В очите на червенокосия се мярна омраза и любопитство.
— Ааа, ти от тях ли си? Затуй ли си толкова лют? — Той завъртя многозначително пръчката в ръката си. — Ела, ела, че ми трябваш!
— А другите трябват ли ти?
— И те ми трябват…
— Тогава почакай само две минути! Те ей сега ще дойдат!
По лицето на червенокосия се мярна ясно забележимо безпокойство.
— А те къде са?
— Тука са… горе при зъболекаря! Ако искаш — може да им свирна! Докато кажеш „гък“ — и ще дотичат!
Червенокосият изгледа с дълъг, пълен с омраза поглед Бебо и след това, без да каже нито дума повече, също така бавно се запъти по улицата. Останалият на полесражението победител тържествуващо погледна към момичетата — тия, заради които той не бе офейкал още в първия миг. За негово учудване лицето на Юлия се оказа неприветливо, дори навъсено.
— Много хубаво го перна! — каза тя горчиво. Просто му посиня бузата!
— Чакай де, ама…
— Ако беше тук Пешо — прекъсна го сърдито Юлия, — досега да му беше видял сметката…
Бледото лице на Бебо тоя път поруменя от внезапен приток на кръв.
— Ясно, че не бива да се вдига шум! — каза той засрамен. — Нали знаеш каква ни е задачата!
Юлия замълча. Но последната фраза изглежда бе направила впечатление на Живка, защото тя след малко запита:
— Ама вие защо идвате тука? Нали живеете далече!
— Тъй… идваме! — все още обиден и недоволен от въпроса измърмори Бебо.
— Сигурно тук плочките са по-хубави за дама! — с лек тон на подигравка забеляза Живка.
— Глупости — дама! Аз просто идвам на…зъболекар!
— Аха!
— Правя си един зъб.
— Е, да, но зъболекарят живее горе…
— Чакам да мине време! — сърдито се начумери Бебо. — Имам определен час…
Живка се усмихна, мургавото и лице сякаш засия.
— С други думи, малко те е страх — каза тя, но в тона и имаше повече съчувствие, отколкото подигравка.
— Не, не че ме е страх, ноо…
— Знам, знам… Във всеки случай всички казват, че зъболекарят е просто — чудо! Работи без „ох“!
— Ти познаваш ли го? — запита внезапно Юлия.
— Как да не го знам!… Нали живеем в една кооперация… Аз съм си правила и зъб при него, виж! — тя зина застрашително срещу новата си приятелка. — Този, пломбирания, виждаш ли го? Много добър човек и чисто пипа, казвам ти!
— Добър ли? — недоверчиво попита Юлия.
— Ами
— А ти сигурна ли си?
— Как да ти кажа — сигурна съм, разбира се! — но гласът и не беше толкова сигурен. — Изобщо почтен човек.
Юлия я изгледа продължително.
— А пък аз съм чувала, че е фашист! — внезапно изтърси тя.
Силната дума постресна новата и приятелка. Тя примигва, дори се замисли за миг, после се поусмихна.
— Не е фашист… Дума да не става, не е… Отде накъде пък фашист? Ти просто си го измисли!
— А ти много ли си сигурна? — запита Бебо. Сигурна съм! — тоя път по-решително каза Живка.
— Откъде знаеш?
— Ами че татко ми каза.
Бебо се замисли за миг.
— Баща ти какъв е?
— Татко ли? Татко е офицер…
— Сигурно от старите офицери.
— Не е — малко нетърпеливо възрази Живка. — И ако искаш да знаеш, той е следвал в Съветския съюз, преди две години завърши… Ама защо питате?
— Нищо, тъй си приказваме! — измънка вътрешно удовлетворен Бебо. — Само че ние забравихме дамата… На кого беше ред?
— Мой! — отвърна Юлия без настроение.
В същност тя имаше право да загуби настроението си. Първо, Бебо се бе изложил пред нея, и второ, отде накъде пък зъболекарят ще бъде добър човек! Ако е наистина добър човек, ще рече, попаднали са на невярна следа, а те всички толкова разчитаха, че при зъболекаря ще се разнищят всички загадки! Не, не може да бъде, сигурно Живка се е излъгала! Къде може някакво си момиче да проникне във всички тайни на шпионите! Нали шпионите затова са шпиони, защото умеят хубаво да се преструват! Понякога могат да живеят десет години под носа ти, да вършат най-големи предателства и ти нищо да не разбереш!
Но макар да се успокояваше сама, Юлия усещаше сърцето си тревожно. А дали Тороманов не е посетил случайно зъболекаря? Може би не при него ще се разкрие загадката на подхвърления ключ! Ето и сега — толкова време мина, а никой не идва насам, нито Тороманов, нито преследвачите му. Дали не си губеха напразно времето тука?
Но безпокойството излезе напразно. След половин час по улицата се зададе Тороманов с претъпканата чанта в ръка. Щом го забеляза, Бебо изостави играта и неспокойно се обади:
— Трябва вече да ходя! Зъболекарят сигурно ме чака!
— Добре, иди! — кимна Юлия. — Аз ще играя тук с Живка…
На края на улицата се зададе Коста, а след малко и Пешо. Точно в тоя миг Тороманов спря пред входа на кооперацията, хвърли бегъл поглед назад и хлътна вътре. Бебо се поколеба за миг, после и той се запъти бавно към голямото бяло здание.
Щом влезе вътре, Бебо се огледа и потегли по стълбите. Не беше никак спокоен, макар че нямаше нищо страшно в това — посред бял ден да направи визита на някакъв си зъболекар. Беше съвсем забравил за зъба си всичките му мисли сега бяха отправени към човека с белите дрехи и към неизвестния тайнствен зъболекар, които навярно вече горе нещо заговаряха.