Следите остават
Шрифт:
— Стисната ли? — погледна я учудено Чарли. Внезапно през ума на майката мина същата мисъл, която бе дошла и на Чарли.
— Просто да не повярва човек! — простодушно възкликна тя, — Когато имаше много пари, пазареше се за левчето, а сега за басмени рокли ми предлага двойно.
Когато след малко седнаха да се хранят, Чарли се опита да поднови разговора, но като видя, че няма да научи нищо ново, замълча и разтревожен се замисли. „Защо Тороманова бърза така с роклите си? Да не би да се гласят някъде да бягат?“ Тая мисъл така го разтревожи, че той набързо се нахрани, измърмори
Навън денят беше чудесен. Слънцето ярко грееше, но въпреки това не беше горещо, защото от време на време откъм планината подухваше свеж, прохладен ветрец, Той тръгна към Пешови, но изведнъж си спомни, че сега Пешо трябва да бъде в градинката, тъй като днес е негов ред да стои на пост. В градинката също беше тихо. Двама—трима старци дремеха под рядката сянка на кестените, по-нататък групичка селски младежи, навярно от някакъв самодеен колектив, тихичко пееха проточена народна песен. Обаче Пешо не беше там. „Може би е тръгнал по следите на Тороманов — помисли Чарли недоволно. — Губим си времето в безсмислено следене, а той разнася пред очите ни пълните чанти и някой ден току-виж изчезнал…“
Той сърдито мушна ръце — В джобовете си, помисли малко, после решително тръгна към Веселинови. Чарли ходеше там винаги с удоволствие. Не само защото в тях беше приятно, прохладно и чисто, но и защото майката на Веселин беше така приветлива и весела, че всички деца я обичаха. Тя беше тънка, изглеждаше много младичка и в характера и имаше нещо момчешко което харесваше на децата.
И тоя път тя го посрещна весело, още от вратата разроши косата му и престорено сърдито му се закани:
— Сега ще те изповядам, бръмбарче!
— Тука ли е Веселин? — опита да се изплъзне Чарли.
— Първо ми кажи колко сладолед изядохте вчера, пък после ще те пусна при него.
— Само по два, другарко Ненова.
— Малко ли ти се виждат? Веско е болен… Хайде върви при него! — каза тя и го побутна към другата стая.
Веселин наистина лежеше. В стаята беше прохладно, през спуснатите басмени пердета се процеждаше мека светлина. До главата на Веселин в мораво гледжосано бурканче бяха грижливо натопени няколко жълти цветя. От цялата стая вееше дъх на свежест и чистота.
Чарли внимателно затвори зад себе си вратата и се приближи.
— Ти загази, а?
— Хм—м… — неопределено измънка Веселин.
— Май че много ти дойдоха четири сладоледа. Стомах ли те боли?
Веселин се повдигна на лакти и поверително пошепна:
— Нищоо ми няма. Преструвам се.
— Сега ли намери да се излежаваш, когато… — започна Чарли с недоумение, но не можа да завърши, защото Веселин бързо заговори:
— Постой да ти обясня… Утре трябваше да отида на пионерски лагер, но аз не искам да ходя точно сега. — Ще накарам татко да помоли да ме оставят за другата смяна. Само да ми повярват, че съм болен…
Чарли погледна приятеля си със съчувствие.
— Никак не ти завиждам! — поклати той глава. — Туй е цяло нещастие — да се търкаляш до утре в леглото!
— А бе—е, знаеш ли, не е толкова страшно… — тук Веселин скромно спря. — Правя си тук едни… изобретения!
— Сериозно! — възкликна
— Много интересно изобретение! — разпали се Веселин.
— Представи си, глътнеш една течност и хоп — изчезваш, ставаш просто невидим като въздуха… Враговете не те виждат, следиш си ги преспокойно и даже влизаш в най-тайните им скривалища…
Веселин погледна под око приятеля си. Чарли не изглеждаше така поразен, както той очакваше да го види, само лицето му бе добило напрегнат и замислен изглед. Това, разбира се, не беше никак чудно — надали има момче на света, което да не е мечтало да става невидим…
— Значи течност? — попита Чарли любопитно.
— Да, течност…
Чарли подозрително загледа приятеля си.
— Басирам се, че тая течност е страшно… горчива!
— Горчива ли? — смути се Веселин. — Виж, за това не съм мислил…
Е, кой ти пречи да я подсладиш според вкуса си…
— Прав си, изобретението е интересно! — каза Чарли, вглъбен в своето собствено въображение, което в тоя миг трескаво работеше.
— Страшно интересно! — оживи се отново Веселин. — Измислих и разни други работи. Заминаваш, да речем, в Америка и там веднага откриваш къде са тайните складове на атомните бомби…
Нямаш представа само как ги пазят!… Да, но ти нали си невидим… Докато часовите обикалят навън с автоматичните пушки, ти вътре спокойно си работиш… Развинтваш на всяка една атомна бомба най-важният механизъм, изсипваш урана, изцеждаш… тежката вода… След това на мястото на урана насипваш някакъв най-обикновен боклук, а вместо тежка вода — най-обикновена, от чешмата… Американците, разбира се, не знаят какво е станало, перчат се… Пък като дойде време да хвърлят своите атомни бомби, те изведнъж почват да плющят като жабешки бомбички — ха, ха, ха, ха!
— Хубаво! — каза Чарли. — Ех, да беше истина, нямаше да тичаме по Тороманов като кученца, веднага щяхме да разберем откъде е ключът.
— Всичко щяхме да разберем! — прибави тъжно Веселин.
Тук Чарли изведнъж се досети за какво беше дошъл и развълнувано се шляпна с ръка по челото.
— Ей, видиш ли как се отвлякохме! Та аз точно заради Тороманови бях дошъл! Според мен Тороманов май че се готви да бяга!
— Да бяга? — погледна го смаян Веселин. — Как тъй да бяга?
Чарли подробно му разказа всичко, каквото бе дочул и научил у дома си. Тайнствената течност изведнъж бе забравена, двамата се потопиха в не по-малко интересните тайни на приключението, което от толкова дни изцяло бе обсебило всичките им мисли.
— Да, историята е интересна! — каза замислен Веселин. — Защо Тороманова бърза с роклите? Това трябва непременно да узнаем!
— А има според мен нещо още по-интересно! — прекъсна го Чарли. — Защо Тороманова си шие такива прости рокли? Да е от скромност — не е! Тя и сега се носи като бивша буржоазна, окото и не мига! Добре — а може би вече не им стигат парите? И това не е! Купува евтини и прости басми, пък предлага двойни цени за ушиването! Тогава какво?
— Ти си измислил нещо! — погледна го подозрително Веселин.