Следите остават
Шрифт:
— Не гледай надолу, ще ти се завие свят! — обади се Пешо от реката.
— Не му ли стига? — каза неспокойно Веселин.
— Нищо, нека върви!
Фъс премина половината разстояние, без пито веднъж да се заклати, но колената му съвсем се подгънаха. Като стигна над самата вода, той внезапно, без дори да гъкне, полетя към реката, сякаш сам по своя воля бе скочил.
Момчетата онемяха.
В следния миг се чу силен плясък на вода, след, това нов плясък. Пешо, без да губи нито за секунда присъствие на духа, веднага скочи в реката и здраво хвана през кръста момчето. Водата се бе оказала съвсем плитка, малко повече от колената му, и той лесно го извади на брега. Момчетата,
— Честита баня! — обади се пръв Чарли с облекчение. — Екстра работа, съвсем без пари!
Сред момчетата избухна луд смях — не защото бе станало нещо много смешно, а защото не знаеха по какъв друг начин да изразят радостта си от благополучния изход на премеждието. Фъс също неловко се засмя, после попипа носа си и учудено каза:
— Къде ми са очилата?
Едва сега момчетата разбраха защо им се е видяло изменено лицето му. Пешо отново скочи във водата и започна да търси по дъното. На брега на реката някаква бабичка, която бе видяла злополуката, яростно махаше костеливата си ръка и нещо неразбрано крещеше — навярно им се караше и призоваваше върху немирните им глави гнева на всички светии. Спря и един товарен камион, шофьорът слезе от кабината и като разбра, че няма нищо страшно, нещо весело им подхвърли и отново замина. Най-после Пешо, който упорито търсеше по дъното на реката, се изправи и вдигна високо ръка. Очилата бяха намерени и като по чудо и двете им стъкла, се оказаха здрави. Фъс трескаво ги грабна и радостно ги окачи на носа си. Лицето му за миг се преобрази, отново стана познатото на всички лице.
— Нещо героическо имаше в твоето падане! — каза весело Чарли, когато всички излязоха на брега. — Не съм виждал Досега човек да пада толкова ловко!
Всички се засмяха и доволни се запътиха към дома си, без да се смущават от това, че хората се спираха и поглеждаха учудено двете мокри момчета. И изведнъж изникна тежък въпрос — какво ще кажат, като ги запитат у дома, защо са в такъв вид? Скоро лъжата беше измислена — плитка като всички момчешки лъжи, когато се отнася до родителите им: уж чисто и просто газели в реката, после Фъс се спънал и паднал и после Пешо се навел да го вдигне.
Когато пристигнаха в кварталната градинка, Пешо веднага забеляза, че Коста и Юлия не са на секретното място. В това нямаше нищо чудно — навярно Тороманов бе напуснал дома си и те бяха тръгнали по следите му. Цялата група новоприети членове се разположи под дърветата и нетърпеливо зачака. Пешо започна разказа — отначало малко неловко, но после сам се зарази от интереса, с който го слушаха, започна неусетно да влага повече тайнственост в случката, отколкото тя в същност имаше.
Тъкмо в разгара на разказа при тях пристигна Коста. Сухичкото му изгоряло от слънцето лице тоя път изглеждаше непривично смутено погледът му неспокойно огледа цялата група.
— Можеш да говориш пред всичките — каза Пешо, като погрешно изтълкува смущението му. — Вече всички са приети.
Коста погледна втренчено приятеля си, после каза:
— Случи се нещо лошо… Юлия изчезна!… Всички трепнаха.
— Как тъй изчезна? — намръщи се Пешо. — Какви ги дрънкаш!
— Изчезна! — въздъхна безпомощно Коста. Юлия вървеше на две—три крачки след Тороманов, а аз на двайсет—трийсет крачки след нея… Изведнъж и Тороманов, и Юлия изчезнаха, като че ли пропаднаха вдън—земя.
— Глупости приказваш! — каза сърдито Пешо. — Значи, не са изчезнали, а ти чисто и просто си ги загубил!
Коста бавно поклати глава.
— Не, не съм ги загубил, изчезнаха — каза той горчиво. — Цялата тая работа стана на площад „Славейков“. Ние идвахме по „Граф Игнатиев“, но се движехме не по паважа на улицата, а по самия площад. Когато стигнахме близо до пресечката на „Раковска“, само за няколко мига една дебела жена ми се изпречи пред очите. Докато заобиколя жената, да са минали най-много, ама най-много три секунди. Колко крачки могат да се направят за три секунди? Да речем, пет крачки. Ако дойдете на площада, ще видите, че най-близката къща или най-близкият вход са на двайсет—трийсет крачки — в никой случай няма къде да влязат… Добре, ама като погледнах отново от тях нямаше нито следа, сякаш бяха пропаднали в някаква дупка!
— Това не може да бъде! — каза Пешо разгневено. — Това са бабини дивотини!
— Да не би да са изчезнали между хората? — подсети го Веселин.
— И това не е! — поклати глава Коста, видимо отчаян. — Не може да бъден това! По площада, вярно е, обикновено има много хора, но точно в тоя миг на това място нямаше никакви хора, честна дума ви давам! Няма къде да влязат, няма как да се загубят между хората, а въпреки това, като погледнах към тях — и двамата бяха изчезнали!
Настана тревожно мълчание, момчетата смутено се поглеждаха.
— Ти сам разбираш, че това не е възможно! — каза Пешо, тоя път малко по-спокойно. — Те не могат да се изпарят, не могат да хвръкнат, няма къде да влязат, няма хора да се загубят между тях! Тогава какво?
— Значи те са се възнесли! — обади се Чарли. — Също като в евангелието!
Но тоя път шегата не хвана място, не беше до шеги. Момчетата така сърдито го погледнаха, че той веднага затвори уста.
— А преди да стане тая случка, Тороманов някъде отбива ли се? — попита Веселин.
— Да, отбива се — каза тихо Коста, — Влезе в антикварната книжарница…
Но това не можеше нищо да обясни. Над цялата компания отново легна глухо непривично мълчание.
ТАЙНСТВЕНИЯТ ЗЪБОЛЕКАР
Тороманов излезе от дома си точно в десет и половина часа. Той беше облечен в обикновения си бял костюм, в ръката си държеше обикновената пазарска чанта, с която излизаше из града. Изглеждаше обаче, че тоя път в чантата има нещо — тя беше доста издута. Както предварително бе уговорено, Юлия веднага тръгна след него. Отначало тя вървеше по насрещния тротоар, но когато излязоха на улица „Граф Игнатиев“, по която имаше много хора, Юлия тръгна почти по петите му. На няколко пъти Тороманов уж случайно се обърна да погледне назад, но погледът му бе зорък и бдителен. Той обхващаше за миг цялата улица — всички хора и всички лица, но в погледа му, разбира се, не можеше да намери място малкото красиво момиченце, което вървеше край бордюра и нехайно размахваше тънките си ръчички. Децата бяха далеч извън неговото внимание, той дори насън не би помислил, че може да има работа с деца.
За голямо учудване на Юлия човекът с белите дрехи отново влезе в антикварната книжарница и тя нерешително спря край вратата. Коста бързо наближи и тихо и пошушна: — Влез ти вътре! Мене може да ме е запомнил!
Без много да му мисли, Юлия се вмъкна в книжарницата. Тоя път вътре имаше много хора, едни прелистваха книги, други зяпаха по лавиците. Тороманов, с чантата в ръка, стоеше край главния продавач и търпеливо чакаше. Юлия взе една детска—книга и макар илюстрациите да бяха много интересни, тя нито за миг не изпускаше из погледа си човека с белите дрехи.