Следите остават
Шрифт:
— Ти какво чакаш тук?
— Не е твоя работа! — отвърна сопнато Юлия. — Кой те закача тебе?
Момчето приближи и втренчено я погледна.
— Като те питат, отговаряй! — каза то грубо. Юлия отново не отговори. Тя само обърна гръб на нахалника и вирна към небето малкото си носле. Червенокосият я погледна учудено, после замахна с крак и силно я ритна отзад. Изненадана от удара, Юлия полетя и падна на земята. Когато стана, побойникът стоеше все още на две крачки от нея и я наблюдаваше мрачно, пъхнал ръце в джобовете си.
— Как не
— А ти защо не отговаряш?
— Какъв си, че да ти отговарям! Улицата да не е нещо твоя?
— Моя е!
— Значи тогава си уличник!
— Ще ми отговориш ли, или да те почна отново? — прекъсна я грубо побойникът.
— Ако искаш толкова да знаеш, чакам баща си. Това изглежда, че направи впечатление на хулигана, той се огледа.
— Къде е баща ти?
— Горе при зъболекаря!
— А ти защо не го чакаш горе?
— Защото ме е страх!
— Страхливка! — каза презрително червенокосият и бавно се отдалечи.
Едва сега сълзите потекоха по страните и, тя с мъка се сдържа да не заплаче с глас. Когато побойникът приближи входа на голямата бяла кооперация, в която бе влязъл Тороманов, от същия вход излезе забързано височко момиченце и решително му прегради пътя. Лицето му бе гневно, жестовете резки и по сърдития глас, които долетя до Юлия, тя разбра, че момиченцето нещо се караше. Червенокосият я слушаше нехайно, подигравателно усмихнат, след това грубо я блъсна и продължи пътя си.
Непознатото момиченце бързо приближи Юлия. Гневното му личице беше хубаво и живо, две дебели лъскавочерни плитки лежаха на слабите му раменца. То бе с една или две години по-голямо от Юлия и навярно пионерка, тъй като носеше на врата си червената връзка на организацията.
— Аз всичко видях! — каза задъхано от възмущение момиченцето. — Бях случайно на прозореца и видях как те ритна… Той е просто… ужасен!
От съчувствието на Юлия още повече и се доплака, но тя преглътна сълзите си и глухо попита:
— Ти познаваш ли го?
— Как да не го познавам целият квартал е писнал от него! Ако бях момче, щях да му дам да се разбере!
Двете момиченца се разприказваха оживено. Непознатата се казваше Живка и живееше на първия етаж на бялата кооперация. Като видяла побоя, тя бързо изтичала, но било вече късно.
— И мен ме би веднъж! — призна си тя с горчивина. — Ако бях казала на татко, не знам какво щеше да стане!
Внезапно Юлия забеляза, че Тороманов излезе от кооперацията. Сега чантата му бе съвсем празна и той бързо се упъти надолу по улицата. Разтревожена да не го пропусне, тя измънка някакво извинение пред Живка и без да обръща внимание на учудения и поглед, бързо се спусна след него. Четвърт час по-късно Юлия беше вече на своята улица и още отдалече видя Пешо и Веселин. Тороманов влезе в своя дом, а момчетата забързаха срещу нея с развълнувани лица.
— Къде пропадна! — възкликна Веселин. — Здравата се уплашихме за тебе!
Юлия небрежно махна ръка, сякаш последното приключение беше за нея дребна и обикновена работа, за която не заслужава да се говори. Отведоха я бързо в градинката. Там бяха останали още четири момчета, между които Коста, който радостно подскочи, като я видя.
Юлия най-подробно разказа за всичко, което и се беше случило, като не пропусна нищо освен, разбира се, своите страхове. Колкото повече разказваше, с толкова по-голямо учудване и възхищение я гледаха нейните приятели. Когато най-после завърши, Пешо за пръв път искрено и от сърце я похвали:
— Браво, Юлия! Ти първа между всички се отличи.
— Нали направихте много хубаво, дето ме взехте! — радостно и малко нескромно запита Юлия.
— Да, разбира се — съгласиха се всички. Започнаха да говорят за последните случки и Веселин пръв изказа предположението:
— Май че Юлия е попаднала на вярна следа! На това ми мирише.
— Ще видим! — отвърна Пешо.
— То само се вижда — продължи Веселин. — Не е ли всичко това много чудно? Тороманов купува една камара романи, но не ги чете сам, а ги отнася на някакъв си зъболекар. Защо? Нима зъболекарят не може сам да си ги купи? Надали има такъв зъболекар на света, който да иска да му плащат не с пари, а с романи.
Всички се засмяха.
— Може и да има — обади се Чарли. — На кучешки зъб взима по роман, на кътник по два…
— Може някой да каже — занесъл му ги е за четене — продължи Веселин. — Тая работа не е за вярване. Та кой купува цял куп романи, за да услужи на друг? Тъкмо пък Тороманов…
— Ами ключа? — попита Пешо. — За зъболекаря не е нужен никакъв ключ. Аз съм сигурен, че цялата тая тайнствена история е свързана с ключа.
Момчетата замълчаха.
— Ако разберем защо Тороманов ходи при зъболекаря, може би ще разберем нещо и за ключа — каза Веселин. — Не бива да изпускаме тая следа…
След дълги умувания измислиха нещо разумно да проверят какъв е тоя зъболекар. Някое от момчетата, което имаше развален зъб, трябваше да го прежали в полза на общото дело. То ще отиде за пломба или за нещо друго, пък ще разгледа цялата обстановка, ще види какъв е и самият зъболекар.
— А най-хубаво е да отиде след Тороманов — забеляза Пешо. — Тогава може и да чуе някоя дума, да разбере нещо…
Планът беше добър, но изведнъж засече: оказа се, че няма нито едно момче с развалени зъби.
— Не може да бъде! — разсърди се Пешо. — Всички лъжете!
Стана нужда сам той лично да им прегледа зъбите. Още първият от прегледаните, Бебо Апостолов, се оказа с развален зъб.
— Срамота! — каза сърдито Пешо. — Вижда се колко сте готови за делото!
— Ама дупчицата му е съвсем малка — каза поруменял Бебо. — Това просто не е дупчица!
Когато тръгнаха да си ходят, Коста изведнъж забеляза обеленото коляно на Юлия и учудено попита:
— Това пък какво е? Да не си паднала от трамвая?