Следите остават
Шрифт:
Не, няма връщане назад!
След половин минута той беше вече на улицата. Отначало ходът му беше бавен и като че ли колебаещ се, но след всяка измината минута все повече и повече ускоряваше крачките си. Никъде по пътя си той не срещна хора, дори милиционери нямаше по ъглите на улицата — нищо освен шума на собствените му крачки. Само когато пресече трамвайната линия, видя група работници от поддържането, които нещо чукаха по релсите, и засвятка пред очите му ослепителната мълния на оксижена.
Ето я и улицата, където се криеха бандитите, ето го и големия тъмен масив на зданието. По цялата му външна фасада не
Тя беше заключена. Тогава той извади ключа, който му бе дала Живка, и внимателно отключи вратата. Да запали ли лампата на стълбището? Той се поколеба за миг, после натисна копчето. Бяла, неочаквано силна светлина заля всичко — и мозайката на стълбите, и потъмнелите, отдавна небоядисвани стени. Пешо отново заключи вратата, за да не го изненада някой отдолу, и безшумно, като стъпваше само на върховете на гумените си кецове, потегли по стълбите. Вторият етаж не беше далече и той скоро пристигна на площадката пред апартамента на инженер Дончев. Кафявата врата беше без дръжка, само с топка за натискане. За да влезе, човек трябваше да задържи ключа на отворено положение и да натисне вратата.
Всичко това Пешо бе съобразил още на идване, но сега стоеше пред затворената врата и още се колебаеше, макар в момента да не изпитваше никакъв страх. Ами ако вътре има будни хора? В края на краищата какво от това — дори да са будни, те не биха чули безшумното влизане на ключа в ключалката и още по-безшумното превъртане. Щом ключът работи, дори не е нужно да натиска вратата, всичко ще бъде съвсем ясно.
Пешо бръкна в джоба си и извади ключа на Тороманов. Едва в тоя миг го обзе страх, сърцето му усилено заби. Ами ако има човек зад вратата? Ако стои там на пост. Именно тоя страх беше, който го подтикна към действие. Засрамен от внезапно бликналото чувство, той пристъпи към вратата и внимателно пъхна ключа в ключалката.
В тоя миг лампата угасна.
Пешо трепна, но с усилие на волята овладя вълнението, което караше леко да трепери ръката му. Сега повече от всякога бе нужно спокойствие. Още при самото пъхане на ключа му се стори, че той влезе тежко, като в чужда ключалка. Страшното подозрение, което го мъчеше цялата вечер, просто подкоси краката му, но той бърже се съвзе. В края на краищата ключът беше съвсем нов, досега не беше пробван и нищо чудно, че не върви леко.
Като се поуспокои, Пешо решително натисна ключа, за да го превърти, и отново изтръпна. Ключът не се превърташе!
Дявол го взел какво означава това? Не се ли оправдаваха всичките му съмнения? Не пропадаше ли по най-глупав и безславен начин цялата работа. Обзет от отчаяние, той натисна още по-силно и тоя път усети, че ключът започна бавно, сякаш мъчително да се превърта!
Чу се леко щракане, вратата се отключи! Това щракане не беше предвидено — той мислеше, че вратата е само затворена, без да бъде заключена. Нищо! Важното бе, че ключът работеше, че всичко се бе оказало така, както трябваше да бъде. Радостта от щастливото откритие просто заля гърдите му и го накара да забрави всичко друго. Сега какво да направи, да отвори ли вратата? Не, няма никакъв смисъл! Най-умно ще
В тоя миг Вътре се чу силен трясък, вратата пред него със страшна сила се отвори, ключът просто излетя от ръката му. Пешо усети как го лъхна вълна от раздвижен въздух, мярна му се някаква неясна черна фигура, после една мощна ръка го грабна и като перце го дръпна навътре. Пешо падна на колене върху твърд циментов под, удари силно челото си в нещо остро и почти загуби съзнание.
Стресна го силното хлопване на вратата и острото щракване на ключалката. Първата му мисъл беше да извика отчаяно, с все сила за помощ!
Но той не извика! Чувството на срам и гордост надделя дори в тоя страшен миг, той остана със стиснати уста, готов да се бори на живот и смърт, да драще, да хапе — да не се предава без жесток бой на престъпниците.
Изведнъж силна електрическа светлина заля антрето.
НОЩЕН ПОСТ
Пешо не беше единственият, който не можа да заспи през тая нощ. Същото, макар и поради малко по-други причини, се случи и с Юлия. Прибирането у дома започна с премеждия. Тя по-звъня на външната врата, отвори майка и и като я пипна за ухото, без нито миг да я изпуска, я заведе в това положение в кабинета на баща й. Професорът, още доста млад човек, с тънко, хубаво, бледо лице, я посрещна така сърдито, както никога досега.
— Къде беше до това време? попита той намръщен.
— Играх си! — избъбри уплашено Юлия. — Кой играе по улиците до десет часа! Само гамените тъй закъсняват!
Юлия благоразумно замълча, като не сваляше от баща си своите ясни, хубави очи.
— За наказание забранявам ти да излизаш цяла седмица от къщи! — каза все така сърдито баща ние нервен жест надяна големите си рогови очила. Това както винаги означаваше, че разговорът е свършен и няма какво повече да се приказва. Добре! — измънка тихо Юлия и очите и изведнъж плувнаха в сълзи. При вида на сълзите суровината в професора се стопи бързо като късче восък.
Той подсмръкна неуверено свали с разсеян жест очилата си и каза с омекнал глас.
— Хайде, хайде, какви са тия сълзи! Голяма работа станала!
— Та аз не плача! — почти изскимтя Юлия направи тъй, че сълзите още по-силно да бликнат. Професорът съвсем се обърка. — Ама какво! Чакай де, ние не се разбрахме! Казах цяла седмица да не излизаш, а то значи да не излизаш без разрешение! Само туй, нищо повече!
— Добре, татко! — тихо отвърна Юлия, като в мъничката думичка «татко» вложи такава покорна нежност, че професорът съвсем се разкая заради суровото си държане.
— Хайде върви! — каза той, като едва сдържаше желанието си да я погали по русата къдрава главица. Юлия излезе от кабинета доволна от магическата сила на сълзите си. Не, нищо не можеше да и развали за тая вечер настроението. Тя се навечеря като насън и през цялото време в ума и се въртяха думите, които Пешо каза за нея. Ето тя е умна и при това симпатична, а че е хубавичка — това и слепият може да види. Какво повече и е нужно на тоя свят! Ех, разбира се, да я приемат да играе в компанията на момчетата, но и това е почти обещано, няма засега какво повече да се тревожи!