Сърцето на Луцифер
Шрифт:
— Няколко месеца. А вас какво ви води насам?
— Същото. Почивка. — Смитбак се замисли за някакъв начин да насочи разговора в друга посока. Всъщност, за какво си говорят лудите? Спомни си, че пълните откачалки ги държаха в тихото отделение, което се намираше в друго крило. Гостите тук, в главната част на имението, бяха просто „разстроени“.
Трокмортън сложи хлебчето си в една чиния и предвзето попи устните си с платнената салфетка.
— Едва днес пристигнахте, нали?
— Точно така.
Келнерът донесе питиетата им — чай за Трокмортън и доматен
Той за пореден път върна мислите си обратно към сътрапезника си.
— И така, какво… какво мислите за това място? — попита той малко недодялано.
— О, старата бърлога всъщност не е толкова лоша — При тези думи в очите му блесна весело пламъче, което накара Смитбак да помисли, че той може и да е намерил сродна душа.
— Не е ли твърде изморително всичко това? Да не излиза човек навън?
— През есента беше по-приятно, разбира се. Местността е величествена. Признавам, снегът ни задържа вътре, но всъщност къде толкова има да „излизаме“?
Смитбак се опита да смели думите му.
— Е, с какво се занимавате, Едуард? — попита Трокмортън. Смитбак преговори наум „брифинга“ на Пендъргаст.
— Баща ми е инвестиционен банкер. Уолстрийт. Работя за фирмата му.
— И моето семейство е на Уолстрийт.
На Смитбак му просветна.
— Не сте онзи Трокмортън, нали?
Мъжът се усмихна.
— Боя се, че да. Или поне — един от тях. Ние сме доста голямо семейство.
Келнерът се върна с основните ястия — североамериканска пъстърва за Трокмортън и двойката блюда — камбала и агнешко за Смитбак. Трокмортън хвърли поглед към преливащите порции на сътрапезника си.
— Мразя да гледам хора без апетит — рече той. Смитбак се разсмя. Този приятел въобще не беше луд — поне от това, което се виждаше.
— Никога не пропускам безплатен обяд. — Той вдигна ножа и вилицата си и ги заби в камбалата. Чувстваше се все по-добре. Храната беше великолепна. А и този Роджър Трокмортън изглеждаше доста свестен. „Ривър Оукс“ можеше да се окаже достатъчно поносима за някой и друг ден, ако имаше с кого да си говори. Разбира се, налагаше се да внимава да не се разкрие.
— Какво правят по цял ден хората тук? — смутолеви той с уста, пълна с риба.
— Моля?
Смитбак преглътна.
— Как си прекарвате времето?
Трокмортън се изкиска.
— Водя си
Смитбак кимна и набоде друго парче риба.
— А вечерите?
— Ами-и-и… в салона на първия етаж има билярдни маси, а в библиотеката може да се играе бридж или вист. Има и шах — забавно е, когато успея да си намеря партньор. Но голяма част от времето просто чета. Напоследък — главно поезия. Миналата вечер например започнах „Кентърбърийски разкази“. Наистина великолепна поема.
Смитбак кимна одобрително.
— Любимата ми част е Разказът на мелничаря.
— Струва ми се, че аз най-много обичам Пролога. Пълен е с толкова надежда за обновление, за възраждане.
Трокмортън се облегна назад в стола си и цитира началните строфи:
— „Когато с благи дъждове април/ бе мартенската жажда утолил/ и беше влял във всяка суха жила/ на пролетта живителната сила…“
Смитбак се насили да си спомни Пролога и успя да изцеди няколко стиха.
— Какво ще кажете за това: „Така се случи, че на път за там/ край Саутуерк във хана неголям/ веднъж за малко спрях да си почина…“
— „… ловейки риба, а зад гърба ми — спечена земя“. (Из „Пуста земя“ — Т.С. Елиът. — Б.пр.)
На Смитбак, който бе насочил цялото си внимание към агнешкото, му отне известно време да регистрира промяната.
— Един момент. Това не е Чосър, това е…
— „Пфу угасвай, свещице кратка!“ (Из „Макбет“ — У Шекспир. — Б.пр.) — Трокмортън се изправи вдървено, беше целият внимание.
Смитбак спря, докато се опитваше да набоде парче месо на вилицата си и усмивката замръзна на лицето му.
— Моля?
— Чухте ли нещо току що? — Трокмортън отново се заслуша, наклонил глава на една страна.
— Ами-и-и… не.
Трокмортън отново наклони глава.
— Да, ще се погрижа незабавно.
— За какво ще се погрижите?
Мъжът го погледна раздразнено.
— Не говорех на вас.
— О, съжалявам.
Трокмортън стана, попи устните си и прилежно сгъна салфетката.
— Надявам се, че ще ме извините, Едуард, но имам бизнес среща.
— Разбира се — кимна нервно Смитбак, усещайки скованата усмивка върху устните си.
— Да. — Мъжът се наведе напред и произнесе със заговорнически шепот: — Не мога да не призная, че това е ужасна отговорност. Но когато Той дойде и ни призове, кои сме ние, че да откажем?
— „Той“?…
— Господ Бог. — При тези думи той се изправи отново и разтърси ръката на Смитбак. — За мен бе удоволствие. Надявам се скоро пак да се видим.
И излезе с наперена походка от залата.
25
Д’Агоста се прокрадваше бавно през приличното на пещера пространство на отдел „Убийства“ и се чувстваше малко гузно. Въпреки, че беше лейтенант в НПУ и имаше карт-бланш да се движи из залите на площад „Полиция“ №1 свободно, той все пак имаше чувството, че е шпионин на вражеска територия.