Сърцето на Луцифер
Шрифт:
— Разбрахте ли нещо? — попита тя, а гласът й бе толкова тих, че едва се долавяше. — Каквото и да е?
Д’Агоста поклати глава. Пламъкът на надеждата съвсем замря.
Констанс задържа погледа си върху него малко по-дълго. След това кимна разбиращо, сведе очи към пода, а белите й ръце пърхаха край тежките поли на дрехата като объркани нощни пеперуди.
Двамата стояха в тишината един срещу друг.
Констанс отново го погледна.
— Глупаво е да продължа да се надявам. Минаха повече от шест седмици, а от него няма ни вест, ни кост.
— Знам.
— Мъртъв е. — Сега гласът й бе дори по-нисък.
Д’Агоста не каза нищо.
Тя се прокашля:
— Това означава, че е време да ви дам това.
Тя отиде до една покривка и измъкна малка кутия от сандалово дърво, инкрустирана със седеф. В ръката си държеше малко ключе, отключи я и без да я отваря, я подаде на Д’Агоста.
— Бездруго
Д’Агоста погледна към кутията. Изглеждаше му позната, но не можеше да каже къде я е виждал преди. Изведнъж се сети: беше в същата къща, в същата тази стая, миналия октомври. Беше влязъл в библиотеката, заварвайки Пендъргаст да пише бележка. Агентът я бе пъхнал в същата тази кутия. Това стана в нощта преди да се отправят на онова фатално пътуване за Италия — нощта, в която Пендъргаст му беше разказал за брат си Диоген.
— Вземете я, лейтенант — рече Констанс с треперещ глас. — Моля ви, не проточвайте този миг. Така нещата само стават по-трудни.
— Съжалявам. — Д’Агоста внимателно пое кутията и я отвори. Вътре лежеше лист кремава хартия, сгънат на две.
Той внезапно си помисли, че последното, което иска, е да извади този лист. С тревожно предчувствие го разгъна и започна да чете:
Скъпи ми Винсънт,
Ако четеш това писмо, то значи, че съм мъртъв. Означава също, че съм умрял преди да съумея да изпълня една задача, която по право се пада на мен и на никой друг. Тази задача е да спра брат си, Диоген, да извърши онова, за което веднъж се беше похвалил, че ще бъде „идеалното“ престъпление.
Иска ми се да можех да ти кажа повече за това престъпление, но единственото, което знам е, че той го планира от много години и че иска да го превърне в свой апотеоз. Каквото и да е това „идеално“ престъпление, знам, че ще бъде отвратително. То ще превърне света в по-мрачно място. Диоген е човек с необикновени стандарти. Не би се задоволил с по-малко.
Страхувам се, Винсънт, че тази мисия сега ще трябва да падне върху теб. Не мога да ти опиша колко съжалявам за това. То е нещо, което не бих пожелал и на най-заклетия си враг, а още по-малко на някого, когото считам за верен приятел. И въпреки това съм убеден, че тъкмо ти си най-подготвеният да се справи. Заканата на Диоген е твърде неясна, за да се обърна към ФБР или друга институция, представляваща силата на закона, особено предвид факта, че той инсценира смъртта си преди няколко години. Един човек, посветен изцяло на тази мисия, има най-голям шанс да попречи на брат ми да извърши това престъпление. Този човек си ти.
Диоген ми беше изпратил писмо, което съдържа само едно нещо: датата 28-и януари. По всяка вероятност престъплението ще бъде извършено точно тогава. Не бих искал обаче да правя никакви предположения — датата може и да не означава съвсем нищо. Диоген е, ако не друго, непредсказуем.
Ще ти се наложи да напуснеш полицейското управление на Саутхемптън или мястото, където в момента работиш, което и да е то. Това не може да се избегне. Събери колкото може повече информация от детектив капитан Лора Хейуърд, но имай предвид, че в неин интерес е да бъде замесена минимално. Диоген е експерт по съдебни и полицейски процедури и всяка следа, оставена на сцената на престъплението — ако допуснем, опази Боже, че не успееш да спреш навреме споменатото престъпление — ще бъде, без никакво съмнение, ловко използвана, за да заблуди полицията. Хейуърд, при все, че е отличен служител, не може да се мери с брат ми.
Оставям отделна бележка за Констанс, която до този момент ще знае всички подробности по въпроса. Тя ще ти осигури достъп до дома ми, финансите ми и всички мои източници. Незабавно ще ти предостави банкова сметка с 500 000 долара на твое име, които можеш да употребиш както намериш за добре. Препоръчвам ти да се възползваш от неоценимите й изследователски способности, но те моля да я държиш далеч от твоето пряко разследване по очевидни причини. Тя никога не бива да напуска имението — никога! Трябва да се отнасяш към нея много, много грижовно: все още е крехка както душевно, така и физически.
Като начало посети пра-леля ми Корнелия, която е затворена в болница на Литъл Гавърнърс Айлънд. Тя познава Диоген от момче и ще ти даде личната и семейна информация, от която несъмнено ще имаш нужда. Отнеси се към тази информация — и към самата нея — много внимателно.
И една последна дума. Диоген е крайно опасен. Той е на моето интелектуално равнище, но не притежава и капчица съзнание за морал. В добавка, жестока болест през детството му нанесе тежки поражения. Той е мотивиран от безсмъртна омраза към мен и абсолютно презрение към човешкия род. Не привличай вниманието му
Сбогом, приятелю — и късмет!
Д’Агоста вдигна очи.
— 28-и януари? Мили боже, дотогава остава само една седмица!
Констанс само поклати глава.
4
Тъкмо миризмата на мястото бе онова, което я увери, че наистина е в музея: онази смесица от нафталин, прах, стар лак и дъх на гниене. Тя тръгна по големия коридор на петия етаж, отмина дъбовите врати на офисите, всяка с името на куратора в поръбената с черен кант златна табелка Беше изненадана колко малко нови имена вижда. Много неща се бяха променили за шест години, но тук, в музея, времето изглежда течеше различно.
Беше се притеснявала — повече, отколкото бе готова да признае — как ще се чувства тук няколко години след най-плашещото преживяване в живота си. Всъщност, точно това притеснение бе забавило решението й да се върне. Но трябваше да признае, че след първите няколко дни на вълнения, от стария ужас се усещаше съвсем малко. Кошмарите й, неясното чувство за уязвимост бяха избледнели с годините. Старите събития, лошото, сега бяха история. А музеят беше все още едно чудесно, старо здание, готически замък, пълен с удивителни, ексцентрични хора и странни, очарователни експонати. Най-богатата трилобитна колекция в света. „Сърцето на Луцифер“, най-ценният диамант, открит някога; „Кривият зъб“, най-големите и най-добре запазени вкаменелости на тиранозавър-рекс, познати до този момент.
Въпреки това, тя гледаше да не слиза до подземията на музея. И не мързелът я караше да ограничи броя на нощите, в които бе оставала след края на работното време.
Спомни си деня, когато бе минала по този величествен коридор за първи път като докторантка без никакъв авторитет. Докторантите се намираха толкова ниско върху тотемния стълб на музея, че очевидно не заслужаваха дори презрение — направо бяха невидими. Не че се бе засегнала: това беше ритуал, през който всеки трябваше да премине. По онова време тя бе никой — „ей, ти“, или в най-добрия случай — „госпожице“.
Как се променят нещата. Сега тя беше „доктор“, понякога дори „професор“ и името й се появяваше в печата, съпроводено от цяла върволица титли след него. Последната — едва от три седмици: Главен редактор на сп. „Музеология“. Винаги си беше казвала, че титлите не означават нищо, но беше изненадана колко много я ласкаят, след като ги придоби. Професор… това звучеше толкова приятно, особено от устата на онези свадливи стари куратори, които преди десет години нямаше да й отговорят, ако ги бе попитала колко е часът. А сега се отбиваха, за да я питат за мнението й, или я затрупваха с монографиите си. Точно тази сутрин не друг, а самият шеф на антропологията и неин пряк началник, Хюго Менцес, любезно се бе поинтересувал от предмета на организираното от нея предварително обсъждане по случай предстоящата среща на Обществото на американските антрополози.
Да. Наистина доста освежаваща промяна.
Кабинетът на директора се намираше в дъното на коридора, едно от най-желаните места. Тя се спря пред голямата дъбова врата, потъмняла с патината на цял век. Вдигна ръка, но почувства нервност и я отпусна. Пое си дълбоко дъх. Радваше се, че е отново в музея, но продължаваше да се пита дали назряващият спор, в който бе на път да се забърка, не е сериозна грешка. Напомни си, че тези противоречия са й наложени отвън и че като редактор на „Музеология“ е длъжна да заеме позиция. Ако не го направеше, щеше незабавно да загуби доверието към себе си като арбитър на етиката и на свободата на словото. Още по-лошо — тя самата нямаше да може да се понася.
Ръката й уверено почука един, два, три пъти. Всяко почукване бе по-силно от предишното.
За момент настъпи тишина. След това на вратата застана мисис Сърд, сухата и енергична секретарка на директора на музея. Острите й сини очи я измериха строго, преди да й направи място.
— Д-р Грийн? Д-р Колъпи ви очаква Можете направо да влизате.
Марго пристъпи към вътрешната врата, която изглеждаше още по-внушителна и масивна от първата, стисна ледено-студената месингова топка и я завъртя решително.
Там, иззад огромното, обшито с кожа бюро от 19-ти век, под картината „Водопадът Виктория“ на Дьо Клефис седеше Фредерик Уотсън Колъпи, директор на Нюйоркския природонаучен музей. Той се изправи пъргаво, усмивка озари красивото му лице. Беше облечен в мрачен сив костюм със старомодна кройка. Снежнобелият колосан нагръдник се освежаваше единствено от яркочервена копринена папийонка.
— А, Марго, колко мило, че дойде. Заповядай, седни. Колко мило, че дойде. Бележката, която бе получила, звучеше по-скоро като призовка, отколкото като покана.