Сърцето на Луцифер
Шрифт:
Глин се облегна в стола си. Не можеше да се каже, че нещата потръгват. Клиентите се опъваха, някои от тях — с цялото си същество, но не точно по този начин. Иронията беше най-мощното оръжие за противопоставяне, а той никога не бе виждал това оръжие в толкова опитни ръце. Въпреки всичко Глин потрепера от някакво подобие на гордост — Пендъргаст явно винаги упражняваше над себе си свръхконтрол, не можеше нито за миг да излезе от тази здрава хватка, да се отпусне, да свали за малко изкусната защитна маска, която поставяше между себе си и целия свят.
Глин можеше
— Е добре, Алойзиъс, вие все още сте в лятната къща с Диоген. Представете си, че държите зареден пистолет в ръка.
— Хубаво.
Глин се изправи малко стреснат. Краснер вече се движеше към онова, което наричаха „фаза втора“ — и то много рязко. Явно той също разбираше, че сеансът има нужда от летящ старт.
— Какъв е пистолетът?
— Това е оръжие от моята колекция, един „Сигничър Грейт“ 1911 .45 АСР от Хилтън Ям.
— Дайте му го.
— Би било извънредно неразумно да дадете пистолет на десетгодишен, не смятате ли? — Отново този ироничен, развеселен тон.
— Няма значение, направете го.
— Готово.
— Кажете му да насочи оръжието към вас и да натисне спусъка.
— Готово.
— Какво стана?
— Той се превива от смях. Не дръпна спусъка.
— А защо не?
— Казва, че е твърде рано.
— Възнамерява ли да ви убие?
— Естествено. Но иска… — Гласът му секна. Краснер натисна.
— Какво иска?
— Да си поиграе малко с мен.
— На каква игра?
— Той казва, че иска да откъсне крилете ми и да види какво ще стане. Аз съм последното му насекомо.
— Защо?
— Не знам.
— Попитайте го.
— Той се смее.
— Сграбчете го и го заставете да ви отговори.
— Предпочитам да не го докосвам.
— Сграбчете го! Направете физическото усилие. Насилете го да ви каже.
— Продължава да се смее.
— Ударете го!
— Не ставайте смешен.
— Ударете го!
— Няма да продължавам с този театър.
— Отнемете му пистолета.
— Той го пусна, но…
— Вдигнете го.
— Добре.
— Застреляйте го. Убийте го!
— Всичко това е напълно абсурдно…
— Убийте го! Направете го. Убивал сте преди, знаете как. Можете и трябва да го сторите.
Дълга пауза.
— Направихте ли го?
— Това е дно много глупаво упражнение, д-р Краснер.
— Но вие наистина си го представихте. Нали? Представихте си, че го убивате.
— Не съм си представил нищо подобно.
— Напротив. Вие го убихте. Представихте си го. А сега си представяте мъртвото му тяло на земята. Виждате го, защото не можете да направите нищо друго.
— Това е… — Гласът на Пендъргаст заглъхна.
— Виждате го, не можете да направите нищо друго. Виждате го, защото аз ви казвам… Но почакайте — той все още не е мъртъв… Движи се, иска да каже нещо. С последни сили ви кимва да се наведете, прошепва ви нещо. Какво каза той току що?
Последва продължителна тишина. После Пендъргаст отговори сухо:
— Qualis artifex pereo.
Глин трепна. Бе разпознал цитата, но разбра, че Краснер — не. Това, което трябваше
— Какво означава?
— На латински е.
— Повтарям: какво означава?
— Означава: „О, какъв артист умира с мен!“
— Защо казва това?
— Това са били последните думи на Нерон. Струва ми се, че Диоген се шегува.
— Убихте брат си, Алойзиъс, и сега сте се надвесил над тялото му.
Раздразнена въздишка.
— За втори път го правите.
— За втори път?
— Веднъж вече го убихте преди години.
— Моля?
— Да — убили сте всяка доброта у него. Оставил сте от него само една куха черупка, пълна със злоба и омраза. Причинил сте му нещо, което е погубило самата му душа!
Въпреки, че бе подготвен за това, Глин усети, че затаява дъх. Благите, успокояващи нотки отдавна бяха изчезнали: д-р Краснер бе преминал към „фаза трета“, и този път — необичайно ловко.
— Не съм направил нищо подобно. Той се роди такъв, празен и жесток.
— Не. Вие убихте добротата му. Няма друг възможен отговор. Нима не виждате, Алойзиъс? Ненавистта, която Диоген изпитва към вас е с почти митологични измерения, не може да е възникнала от нищото: енергията не може да бъде нито създадена, нито унищожена. Вие сте създал тази омраза, вие сте му сторил нещо, което е пронизало сърцето му. През всичките тези години сте подтискал ужасното дело. А сега отново вие го убихте, както преносно, така и буквално. Трябва да осъзнаете, Алойзиъс, че сам пишете съдбата си. Ваша е грешката. Вие го сторихте.
Последва дълга пауза. Пендъргаст лежеше неподвижно на кушетката. Бледата му кожа бе придобила восъчен цвят.
— А сега Диоген се изправя. Той отново ви поглежда. Искам да го попитате нещо.
— Какво?
— Попитайте Диоген какво сте направили, та да ви мрази толкова.
— Добре.
— Какъв е отговорът му?
— Смях. Той казва; мразя те, защо ти си ти.
— Попитайте отново.
— Твърди, че това е достатъчна причина, че ненавистта му няма общо с нищо, което съм направил. Тя просто съществува като слънцето, луната и звездите.
— Не, не, не! Какво си сторил, Алойзиъс? — Гласът на Краснер отново бе станал мек, но и много настойчив. — Освободи се от него. Колко ли ужасно е да носиш цялата тази тежест на плещите си? Облекчи се.
Пендъргаст бавно се изправи от кушетката и за миг остана неподвижен. После прекара ръка по челото си и си погледна часовника.
— Полунощ е. Вече е 28-и януари и времето ми свърши. Не мога да се занимавам с това упражнение повече.
Той стана и се обърна към д-р Краснер.
— Поздравявам ви за храбрите ви усилия, докторе. Уверявам ви, в миналото ми няма нищо, което да оправдае поведението на Диоген. В течение на работата си съм изучавал престъпния ум и това ми помогна да осъзная една проста истина: някои хора се раждат чудовища. Можете да изясните мотивите им и да направите възстановка на престъплението им — но не можете да обясните злото в тях.