Сърцето на Луцифер
Шрифт:
Краснер го погледна, лицето му изразяваше дълбока тъга.
— Точно тук грешите, приятелю мой… Никой не се ражда зъл.
Пендъргаст задържа ръката си.
— Ще си останем на различни мнения.
После очите му се обърнаха директно към скритата камера и стреснаха Глин. Откъде би могъл агентът да знае къде е тя?
— Господин Глин? Благодаря и на вас за усилията. Информацията в папката трябва да ви е предостатъчна, за да се справите с работата си. Не мога да ви помогна с нищо повече. Днес ще се случи нещо ужасно и аз трябва да сторя всичко по силите си, за да го предотвратя.
С
42
Имението на Ривърсайд Драйв 891 се намираше над един от геологически най-сложните земни участъци в Манхатън. Тук, под осеяните с боклук улици, основата на Хартландската шиста преминаваше в друго образувание, Камбрийния Манхатън. Гнайсът на това образувание беше особено лош и надупчен като решето от слаби участъци, пукнатини и естествени тунели. Едно от тези проядени места преди векове бе разширено в проход, който свързваше най-дълбоките мазета на имението с покрития с водорасли бряг на река Хъдсън. Ала освен него имаше и други тунели, стари и по-потайни, които се виеха под огромната къща към мрачни и незнайни дълбини.
Незнайни за всички, разбира се, освен за един.
Констанс Грийн се движеше бавно през един от тези тунели, спускайки се с привична непринуденост в чернотата. Макар че държеше фенерче в едната си ръка, не го бе включила: познаваше тези дълбоки и потайни места толкова добре, че не се нуждаеше от светлина. Проходът често се стесняваше до такава степен, че й позволяваше да го следва като опира разперените си ръце в двете стени. Въпреки, че тунелът бе от естествен камък, таванът бе висок и съвършено правилен, а подът бе достатъчно равен, за да напомня стълбище, изработено от човешка ръка.
Но Констанс бе единствената, минавала някога по този път.
До преди няколко дни се бе надявала никога да не й се наложи да слезе отново тук. Това място й напомняше за старите времена — лошите времена, — когато бе видяла неща, на които никое живо същество не би трябвало да става свидетел. Когато той бе дошъл с насилие и й бе отнел единственото човешко същество, което познаваше, човека, който й бе като баща. Убиецът бе прекъснал подредения свят, който си бе изградила. И тогава тя бе избягала тук, в студените недра на земята. Известно време изглеждаше, че разсъдъкът й също я бе напуснал от шока.
Но разумът й бе достатъчно грижливо трениран през годините, за да се обърка напълно. Бавно, постепенно тя дойде на себе си. В нея отново се събуди интересът към движението, към живота; отново започна да се изкачва до стария си дом, до света си, до имението на Ривърсайд Драйв 891. Тогава започна да наблюдава мъжа на име Рен и накрая се разкри пред добро сърдечния стар джентълмен. Който на свой ред я заведе при Пендъргаст.
Пендъргаст. Беше я въвел за втори път в света, беше й помогнал да премине от сенчестото минало в слънчевото настояще.
Но не всичко бе приключило. Твърде ясно усещаше тънката линия, която я отделяше от душевната нестабилност. А сега се случи това…
Докато вървеше, Констанс прехапа устни, за да спре хлипането.
Но всичко ще бъде наред, опита се да се убеди
Тя също му бе дала обещание и щеше да го спазва: да прекарва нощите си тук, където дори Диоген Пендъргаст не би могъл да я открие. Така и щеше да направи, въпреки ужасната тежест, с която това място и свързаните с него спомени притискаха сърцето й.
Напред тунелът се стесняваше и се разделяше на две. Вдясно проходът продължаваше да се вие надолу в мрака; наляво един по-тесен коридор водеше хоризонтално. Констанс избра него, като следваше завоите и извивките му в продължение на стотина метра После спря и най-сетне включи фенерчето.
Жълтата му светлина показа, че проходът се разширява рязко и свършва в малка, уютна стаичка, три на два метра. Подът бе покрит със скъп персийски килим, донесен от една от стаите в сутерена на имението отгоре. Силуетът на голите каменни стени бе смекчен от репродукции на ренесансови творби: Пармиджаниновата Мадона с дългата шия, Бурята на Джорджоне и още няколко. В отсрещния край на нишата имаше легло, а до него — малка масичка. Произведения на Такъри, Тролоп и Джордж Елиът бяха педантично подредени до „Държавата“ на Платон и „Изповедите“ на Свети Августин.
Тук под земята беше много по-топло. Въздухът миришеше не неприятно на скали и пръст. Все пак тази топлина и плахите опити за създаване на домашен уют представляваха за Констанс слаба утеха.
Тя сложи фенерчето на масата, седна пред нея и се загледа настрани. Тук, в скалната повърхност на около метър над пода, имаше вдлъбнатина. Извади оттам подвързана в кожа книга: последният том от дневника, който бе водила от минилите дни, когато все още беше повереница на роднината па Пендъргаст.
Отвори дневника и бавно, замислено започна да прелиства страниците, докато стигна и последния лист. В горния ъгъл бе изписана дата през юли миналата година.
Констанс прочете тази страница веднъж, после втори път, бършейки бликналите сълзи. После с тиха въздишка върна дневника обратно.
Още четиридесет и два тома, еднакви по форма и големина, стояха в нишата. Докато по-близките томове изглеждаха доста нови, тези, които се намираха по-дълбоко, бяха поизносени от времето.
Констанс седеше и ги гледаше, ръката й почиваше замислено на ръба на вдлъбнатината. Движението бе оголило ръката й, разкривайки дълга редица от малки, заздравели белези: двайсет или трийсет еднакви успоредни следи.
С нова въздишка тя се извърна настрани. Угаси фенерчето и — като отправи кратка молитва към близката и бдителна гъмнина — се примъкна към леглото, обърна лице към стената и легна с отворени очи, като се подготвяше, доколкото може, за кошмарите, които неизбежно щяха да дойдат.
43
Виола Маскелене взе куфарите си от лентата за багажи на летище „Кенеди“, нае човек, който да ги натовари в една количка и мина през митническата проверка. Минаваше полунощ, затова не чака дълго. Отегченият служител й зададе няколко безцелни въпроса, подпечата английския й паспорт и я пусна.