Сърцето на Луцифер

Чайлд Линкълн

Тя се приближи към прозореца и погледна навън. Къщата се намираше на няколкостотин метра от блатист залив. Отвъд силуета на мършавите дюни се виждаше линията на прибоя и тъмния океан с белите гугли на разпенените вълни. Небето бе с металносив цвят и с инстинкта на човек, прекарал много нощи под открито небе, тя усети, че е сутрин. Отляво и отдясно забеляза две порутени крайбрежни къщи, чиито прозорци бяха обковани с дъски за през зимния сезон. Брегът бе пуст.

Протегна ръка през решетките и почука по стъклото. То изглеждаше необикновено синьо и дебело — може би беше нечупливо. А също

и звуконепроницаемо — във всеки случай тя не можеше да чуе прибоя.

Продължи да се движи бавно, като полагаше всички усилия да пази тишина и влезе в малка пристроена баня. Както спалнята, и тя бе старомодна и изискана — с умивалник, с вана на крачета и друг малък прозорец, също с решетки и със същото странно, дебело стъкло. Тя завъртя кранчето и бликна струя вода, която бързо премина от студена във вряла. Завъртя го обратно и се върна в спалнята.

Отпусна се на леглото и се замисли. Всичко бе толкова нереално, толкова странно, че бе направо неразбираемо. Човекът, който я бе посрещнал бе братът на Пендъргаст, в това изобщо не се съмняваше — по извънредно много неща си приличаха. Но защо му беше да я отвлича? Какви бяха намеренията му? И — нещо още по-важно: каква, по дяволите, бе ролята на Пендъргаст в случая? Как е могла до такава степен да греши по отношение на него?

Но след това, като си спомни кратката им среща на остров Капрая миналата есен, тя осъзна колко странно бе всичко. Може би слухът за трагичната му смърт я бе накарал да гледа твърде романтично на единствената им среща, да вижда в нея по-дълбок смисъл, отколкото тя съдържаше в действителност. А после това писмо с новината, че Пендъргаст е жив и романтичната му, импулсивна молба…

Импулсивна. Това бе думата. Тя за пореден път бе позволила на импулсивността си да й докара неприятности — и този път те се очертаваха като много сериозни.

Възможно ли бе и Д’Агоста да е забъркан в това? Дали цялата тази история за смъртта на Пендъргаст не е била измама, част от някакъв сложен заговор да я подмамят да дойде тук? Дали това не беше някаква сложна схема за отвличане? Дали не я държаха тук за да поискат откуп? И колкото повече мислеше за пълната бъркотия, в която бе попаднала, толкова по-голям гняв и обида я завладяваха. Но тя успя да потисне и тази емоция. По-добре бе да помисли как може да се измъкне оттук.

Върна се в банята и разгледа какво има в нея: пластмасов гребен, четка за зъби, паста за зъби, водна чаша, чисти хавлиени кърпи, халат, шампоан. Протегна ръка и взе чашата. Беше тежка и студена, истинско стъкло.

Повъртя я замислено в ръце. Едно остро стъклено парче би могло да се превърне в оръжие, но можеше да се използва и като инструмент. За бягство през прозореца не можеше да става и дума, а вратата без всякакво съмнение бе подсилена и здрава. Но от друга страна, къщата бе стара и стените под тапетите вероятно бяха от шперплат.

Тя взе една кърпа, уви я плътно около чашата и няколко пъти я удари силно в ръба на мивката, докато се счупи. Когато разви кърпата, видя, че стъклото се е счупило — както се надяваше — на няколко големи парчета. Избра най-острото, върна се в спалнята и, като внимаваше да сведе шума до минимум, заби острия край в един от тапетите и натисна

за опит.

То веднага се хлъзна и обели част от хартията. За свое изумление, Виола видя, че отдолу проблясва метал. Обели с нокти тапета и пред очите й се разкри гладка стомана.

По гърба й полазиха тръпки. В този момент на вратата се почука.

Тя се стресна, след това бързо изпълзя обратно в леглото и се престори на заспала.

Почукването се повтори и потрети, а след това се чу изщракване на ключ в ключалката. Вратата изскърца и се отвори. Тя продължаваше да лежи със затворени очи, прикрила с тялото си острото стъкло.

— Скъпа Виола, знам, че си станала.

Тя не помръдна.

— Виждам, че вече си открила, че стаята е облицована с метал. А сега, моля те, имай добрината да станеш и престани с този уморителен маскарад. Имам да ти казвам нещо важно.

Виола се изправи, гневът й се връщаше. На вратата стоеше един мъж, когото тя не разпозна. Въпреки че гласът несъмнено бе на Диоген.

— Извини ме за необичайния ми външен вид; облечен съм като за града. Накъдето ще се отправя след няколко минути.

— Под прикритие, както изглежда. Ти явно наистина се мислиш за Шерлок Холмс.

Той леко се поклони.

— Какво искаш, Диоген?

— Получих каквото исках — теб.

— И за какво съм ти?

Странният мъж се усмихна широко.

— За какво би могла да си ми? Честно казано, няма защо да ме интересуваш, освен заради едно: събудила си интереса на брат ми. Чух го да произнася името ти само веднъж. Така любопитството ми се събуди. За щастие, името ти е уникално, семейството ти — известно, така че успях да науча доста неща — доста неща — за теб. Заподозрях, че таиш към брат ми нежни чувства. Когато отговори на писмото ми, разбрах, че предположението ми е било вярно и че съм получил повече, отколкото бих могъл да се надявам.

— Ти си пълен глупак! Не знаеш нищо за мен.

— Скъпа ми Виола, вместо да си блъскаш главата над това какво знам, би трябвало да се тревожиш за две неща, които ти не знаеш — а би трябвало. Първо трябва да разбереш, че не можеш да излезеш от тази стая. Стените, подът, таванът и вратата са изработени от занитени стоманени плоскости за корабен фюзелаж. Прозорците са от два слоя нечупливо, шу-моизолиращо, бронирано стъкло. Стъклото е еднопосочно, което означава, че ти можеш да виждаш навън, но хората отвън — а такива и бездруго няма — не могат да виждат вътре. Казвам ти всичко това, само за да ти спестя усилията. На лавиците има книги, в банята тече питейна вода, а в чекмеджето на бюрото има бонбони, от които можеш да си вземеш.

— Боже, дал си си много зор, хвърлил си средства. Даже и бонбони!

— Действително.

— Действително. — Тя се подигра на изискания му, провлачен акцент. — Каза, че имаш да ми съобщиш две неща. Кое е второто?

— Че трябва да умреш. Ако вярваш в някакъв висш разум, непременно си разчисти сметките с Него. Смъртта ще те посети утре сутринта по традиционното време: на изгрев слънце.

Почти неволно Виола се разсмя. Бе гневен, горчив смях.

— Ако само можеше да се видиш отстрани що за помпозен задник си! Ще умреш по изгрев. Колко театрално.