Суперкомандос
Шрифт:
— Ето ти отго…
— Не се прави на глупак, по дяволите. Никога ли не си чувал за биохимия по поръчка?
Спрях в подножието на стълбичката към приемната и поклатих глава.
— Не се хващам на тая въдица. Да пречука мъжа си с оръжие, до което само той и тя имат достъп. Никой не е толкова глупав.
Тръгнах нагоре, следван от Ортега.
— Помисли малко, Ковач. Не казвам, че е било предумишлено…
— Ами дистанционното съхранение? Не е имало никакъв смисъл да го убива…
— … дори не казвам, че
— … трябва да е бил човек, който не знае за…
— Мамка му! Ковач!
Гласът на Ортега скочи с цяла октава нагоре.
Вече бяхме в приемната. Отляво чакаха двама клиенти, мъж и жена, увлечени в спор над голям пакет с хартиена опаковка. С периферното си зрение засякох отдясно пурпурно петно, каквото нямаше преди малко. Кръв.
Старата азиатка беше мъртва, с прерязано гърло. Нещо метално лъщеше в дълбоката рана на шията. Главата й лежеше върху бюрото сред локва кръв.
Ръката ми полетя към немекса. Чух до себе си метално прещракване — Ортега зареждаше първия патрон в своя „Смит и Уесън“. Завъртях се към двамата клиенти с пакета.
Времето се превърна в сън. Неврохимията невероятно забавяше всичко, превръщаше го в отделни картини, падащи плавно към дъното на зрението ми като есенни листа.
Пакетът се бе разпаднал. Жената държеше компактен квантов излъчвател „Сънджет“, мъжът — картечен пистолет. Измъкнах немекса и започнах да стрелям от бедро.
Вратата към мостчето се разтвори с трясък и на прага изникна нов нападател с два пистолета в ръцете.
До мен пистолетът на Ортега изгърмя и изхвърли новодошлия навън, сякаш някой бе пуснал обратен запис на влизането му.
Първият ми изстрел разкъса облегалката на креслото над жената и обсипа главата й с бял пълнеж. Сънджетът изсъска, но лъчът мина далече встрани. Вторият куршум пръсна черепа на жената и обагри тапицерията в червено.
Ортега изкрещя яростно. Все още стреляше — нагоре, подсказа ми периферният усет. Нейде над нас куршумите й разбиха стъклото.
Мъжът бе скочил на крака. Зърнах безличната физиономия на синт и му пуснах два куршума. Все още опитвайки да вдигне картечния пистолет, той отлетя назад към стената. Хвърлих се на пода.
Куполът над главите ни хлътна. Ортега изкрещя нещо и аз се търкулнах настрани. Нечие тяло се преметна като парцалена кукла из въздуха и грохна до мен.
Картечният пистолет откри стрелба напосоки. Ортега пак изкрещя и се просна на пода. Превъртях се в скута на мъртвата жена и пратих към синта три куршума един след друг. Стрелбата замлъкна.
Тишина.
Завъртях немекса наляво и надясно, към ъглите и входната врата. Към назъбените ръбове на строшения купол горе. Нищо.
— Ортега?
— Да, добре съм.
Тя лежеше в другия край на стаята и се подпираше на лакът. Напрежението в гласа й опровергаваше думите. С усилие се изправих и тръгнах към нея. Под
— Къде си ранена? — попитах аз и приклекнах да й помогна да стане.
— В рамото. Скапаната кучка ме улучи със сънджета.
Прибрах немекса и огледах раната. Лъчът бе прорязал дълга диагонална бразда по гърба на якето и през подплънката на лявото рамо. Отдолу се червенееше обгорено петно, а тънкият овъглен разрез в средата стигаше до костта.
— Късмет — казах аз с пресилена бодрост. — Ако не беше залегнала, щеше да те улучи в главата.
— Не залегнах, по дяволите. Просто паднах.
— И така бива. Искаш ли да станеш?
— А ти как мислиш? — Ортега коленичи, подпря се на здравата ръка и се изправи. Стисна зъби от триенето на якето по раната. — Мамка му, как пари!
— Май същото рече и онзи на вратата.
Облегната на мен, Ортега се завъртя и ме погледна в очите само от няколко сантиметра. Отвърнах с невинна физиономия и смехът озари лицето й като изгрев. Тя тръсна глава.
— Божичко, Ковач, ти си побъркано копеле. В Корпуса ли ви учат да пускате майтапи след престрелка, или просто така си се родил?
Поведох я към изхода.
— Такъв съм си по рождение. Хайде, ела на чист въздух.
Внезапно зад нас се раздаде някакъв странен шум. Завъртях глава и видях, че синтетичният носител опитва да се изправи. Главата му беше нащърбена и обезобразена отляво, където последният ми куршум бе откъснал част от черепа. Пръстите на окървавената дясна ръка стърчаха спазматично разтворени, но лявата бавно се свиваше в юмрук. Синтът залитна, блъсна се в едното кресло, запази равновесие и тръгна към нас, влачейки левия крак.
Извадих немекса и се прицелих.
— Битката свърши — предупредих го аз.
Безжизненото лице се ухили. Още една неуверена стъпка. Навъсих се.
— За бога, Ковач. — Ортега се мъчеше да извади пистолета си. — Приключвай.
Стрелях и куршумът отметна синта върху обсипания със стъкла под. Той се сгърчи, после остана да лежи неподвижно, но все още дишаше. Докато го гледах като омагьосан, от устата му излетя бълбукащ смях.
— Стига толкова, мамка ви — изграчи той и пак се разсмя. — А, Ковач? Стига толкова, мамка ви.
Думите ме вкамениха за част от секундата, после се завъртях и хукнах към вратата, влачейки Ортега след себе си.
— Какво…
— Вън! Да се махаме!
Изблъсках я навън и хванах парапета на мостчето. Мъртвият нападател лежеше сгърчен пред нас. Отново блъснах Ортега и тя неловко прескочи трупа. Затръшнах вратата и изтичах след нея.
Почти бяхме стигнали до края на мостчето, когато куполът зад нас избухна в гейзер от стъкло и стомана. Съвършено ясно чух как вратата изхвръкна от пантите, после ударната вълна ни грабна като парцали и ни запокити надолу по стъпалата към улицата.