Суперкомандос

Морган Ричард

— Аз се измъкнах от клиниката.

— О, да. Онази измислица с биопиратите. Наистина ли вярваш, че си ги заблудил с подобен буламач от треторазряден сензофилм? Може и малко да си ги стреснал, но причината, единствената причина да излезеш от клиниката „Вей“ цял и невредим е, че аз им наредих да те пуснат така. — Тя сви рамене. — Но ти си беше наумил да избягаш на всяка цена. Седмицата мина много калпаво и обвинявам за това колкото другите, толкова и себе си. Чувствам се като специалист по животинско поведение, който е изработил некадърен лабиринт за опитните си мишки.

— Добре. — Смътно

усетих, че треперя. — Ще го направя.

— Да. Разбира се, че ще го направиш.

Потърсих какво още да кажа, но имах чувството, че съм загубил и последната капка от силата да се съпротивлявам. Студът на базиликата сякаш проникваше в костите ми. С усилие овладях тръпките и понечих да си тръгна. Треп безшумно се присъедини към мен. Бяхме изминали десетина крачки, когато Кавахара тихо подвикна зад мен.

— А, Ковач…

Обърнах се като насън. Тя се усмихваше.

— Ако успееш да свършиш работата чисто и много бързо, може да си помисля за някакво финансово възнаграждение. Един вид премия. Въпрос на преговори. Треп ще ти даде номер за свръзка.

Отново й обърнах гръб. Чувствах се вцепенен както някога сред димящите руини на Иненин. Смътно усетих как Треп ме потупа по рамото.

— Ела — каза дружески тя. — Да се махаме.

Последвах я под смазващата душата архитектура, под подигравателните усмивки на пазачите с качулки, и знаех, че застанала между сивите утроби на клонингите си, Кавахара ме следи със също такава усмивка. Излизането от залата сякаш продължи цяла вечност, а когато огромните стоманени врати се разтвориха, за да разкрият външния свят, нахлулата светлина бе като искрица живот и аз се вкопчих в нея като удавник. Изведнъж базиликата се завъртя вертикално, превърна се в студена океанска бездна, от която посягах към танца на слънчевите лъчи по повърхността. Когато напуснахме сянката, тялото ми жадно засмука топлината на външния въздух. Тръпките постепенно отминаха.

Но докато отминавах под зловещата сянка на кръста, аз продължавах да усещам присъствието на онова място като студена длан върху тила си.

26.

Нощта мина като в мъгла. По-късно, когато опитвах да си я припомня, дори емисарската памет успяваше да извлече само откъслечни мигове.

Треп искаше да останем една вечер в града. Заяви, че най-хубавият нощен живот в Европа бил само на няколко минути път, а тя знаела всички необходими адреси.

Исках мозъкът ми да се вцепени.

Започнахме от хотелска стая на някаква улица, чието име не можех да произнеса. С пневмоампула си впръснахме в очите някакъв лютив аналог на тетрамета. Седнал пасивно на стол до прозореца, аз оставих Треп да ме инжектира, като се мъчех да не мисля за Сара и стаята в Милспорт. Мъчех се да не мисля изобщо. Двуцветните холограми зад прозореца обагряха съсредоточеното лице на Треп в червени и бронзови оттенъци. Приличаше на демон, пристъпващ към сключване на договора. Докато тетраметът се втурваше по нервните окончания, аз усетих как светоусещането ми почва да се изкривява и когато дойде мой ред да инжектирам Треп, едва не се загубих из геометрията на лицето й. Дрогата наистина си я биваше…

По стените имаше изображения на

християнския ад, където пламъците връхлитаха като хищни пръсти над процесия от голи, пищящи грешници. В единия край на залата, където фигурите от стените сякаш се смесваха с посетителите на бара сред пушек и шумотевица, млада жена танцуваше на въртяща се платформа. Към платформата бе прикрепен висок овален щит от черно стъкло и всеки път, когато минаваше между публиката и танцьорката, жената изчезваше, а на нейно място изникваше ухилен танцуващ скелет.

— Това заведение се нарича „Всяка плът ще изтлее“ — извика Треп през шума, докато си пробивахме път през навалицата. Тя посочи момичето, после пръстените си. — От тук взех идеята. Страхотен ефект, нали?

Напих се бързо.

— „Човешката раса мечтае от хилядолетия за рай и ад. Наслада и болка — безкрайни, неотслабващи и неподвластни на живота и смъртта. Благодарение на виртуалното форматиране тези фантазии вече могат да съществуват. Необходим е само мощен електрогенератор. Ние наистина създадохме ад — и рай — на земята.“

— Звучи малко епично, почти като прощалните напътствия на Анджин Чандра към напускащите Земята — подвикна Треп. — Но разбирам какво искаш да кажеш.

Явно думите, минаващи през главата ми, бяха минали и през устата. Не знам дали беше цитат и ако да — откъде съм го взел. Определено не беше от Квел; тя би зашлевила автора на подобни приказки.

— Работата е там — отново подвикна Треп, — че разполагаш само с десет дни.

Реалността се килва, потича настрани като буци огнена светлина. Музика. Движение и смях. Ръбът на чаша под зъбите ми. Топло бедро се притиска към моето и мисля, че е на Треп, но когато поглеждам, насреща ми се усмихва друга жена с дълга черна коса и пурпурни устни. Неприкритата покана в очите й ми напомня нещо, видяно съвсем наскоро…

Улична сцена:

Многоетажни балкони от двете страни, безброй малки барчета бълваха навън към паважа езици от светлина и звук, улицата гъмжеше от народ. Аз вървях до жената, която убих миналата седмица, и се мъчех да поддържам някакъв тъп разговор за котки.

Бях забравил нещо. Нещо замъглено.

Нещо важ…

— Мама му стара, представяш ли си? — викна Треп.

Викът й избухна в черепа ми тъкмо когато почти бях се сетил какво…

Нарочно ли го правеше? Та аз дори не помнех какъв възглед за котките защитавах тъй разпалено преди минута.

Някъде танцувахме.

Още мет в очите на някакъв ъгъл. Подпирах се на стената. Край нас мина някой, подвикна ни нещо. Примигах и се опитах да видя кой е.

— Дявол да те вземе, стой по-кротко, ако обичаш.

— Какво каза тя?

Треп отново вдигна клепачите ми и съсредоточено смръщи вежди.

— Че сме били красиви. Скапана наркоманка, сигурно се е надрусала.

Тоалетна с дървена ламперия неизвестно къде. Стоях пред счупено огледало и гледах лицето си, сякаш бе извършило престъпление срещу мен. Или сякаш чаках някой друг да изскочи иззад пропуканото стъкло. Ръцете ми стискаха зацапаната метална мивка и епоксидните ивици, които я крепяха за стената, тихо пращяха под тежестта ми.