Суперкомандос
Шрифт:
— Ако не върти двойник, както миналия път.
— Не. Размърдай си мозъка. Той духна от Кавахара. Човече, в момента Кадмин не разполага с възможности за такива фокуси. Той е нейде навън, разчита единствено на себе си, а Кавахара го гони. Притиснат е от всички страни. Казвам ти, свършено е с Кадмин.
— Кавахара ще го държи на дълга каишка, докато й трябва, за да ме гони напред.
— Ами… — Треп смутено сведе очи към чашата си. — Може би.
Имаше друго заведение, наречено „Кабела“ или нещо подобно, където стените бяха покрити с разноцветни
Седях на табуретка пред бара и в пепелника до лакътя ми тлееше нещо сладникаво. По лепкавото чувство в дробовете и гърлото си можех да се досетя, че съм го пушил. Барът беше претъпкан, но изпитвах странното убеждение, че съм сам.
Клиентите от двете ми страни се бяха включили в миниатюрните жакове и очите им мърдаха под клепачите, устните им се кривяха в сънливи усмивки. Между тия клиенти беше и Треп.
Аз бях сам.
Нещата, които можеха да се превърнат в мисли, дърпаха разбридания хастар на съзнанието ми. Взех цигарата и свирепо я засмуках. Сега не беше време за размисли.
Не е време за…
„Вирусен удар!!!“
… мислене.
Улиците минават под краката ми, както руините на Иненин минаваха под ботушите на Джими, когато той вървеше до мен в един от сънищата. Значи така го прави.
Жената с пурпурните устни, която…
„Дори ако не можеш да си позволиш…“
Какво? Какво???
Жак и гнездо.
„Мъча се да ти кажа…“
Не е време за…
Не е време…
Не е…
А нейде далече, също като водата във водовъртежа, също като мътилката от кал и слуз, която се лееше от ръцете на Джими и изчезваше в канала на мивката…
Пак изчезна.
Но мисълта бе неизбежна като зората и ме откри призори върху бяло каменно стълбище, водещо надолу към мрачна вода. Зад нас неясно се извисяваше някаква грандиозна архитектура, а в бързо сивеещия мрак отвъд водата различих дървета. Бяхме в парк.
Треп се подпря на рамото ми и ми подаде запалена цигара. Взех я машинално, смукнах и оставих дима да изтича през отпуснатите ми устни. Треп клекна до мен. Във водата край нозете ми пляскаше неправдоподобно грамадна риба. Бях твърде изтощен, за да реагирам.
— Мутант — подхвърли небрежно Треп.
— Ти си мутантка.
Откъслечните ни думи се носеха над водата.
— Ще ти трябва ли нещо против главоболие?
— Сигурно. — Мислено опипах главата си отвътре. — Да.
Тя без коментар ми подаде блистер хапчета с впечатляващи цветове.
— Какво ще правиш?
Свих рамене.
— Трябва да се връщам. Да свърша каквото ми наредиха.
Част четвърта
Убеждаване
(Вирусна зараза)
27.
На връщане от аерогарата смених три таксита, като
В стаята имаше седемстотин шейсет и осем канала, холографско порно и канал за текущите новини, самопочистващо се двойно легло, което вонеше на дезинфекция, и самоподдържаща се душ-кабина, която почваше да се отлепва от стената. Надникнах през единствения зацапан прозорец. В Бей Сити минаваше полунощ и ръмеше ситен дъждец. Уговореното ми време с Ортега вече изтичаше.
На десетина метра под прозореца се виждаше скосен покрив от фибробетон. До улицата имаше още толкова. Разширените като в пагода горни етажи заслоняваха покрива и улицата. Закрито пространство. След кратко колебание изстисках от блистера на Треп последното хапче и го глътнах, после колкото се може по-тихо отворих прозореца, прехвърлих се през рамката и увиснах навън. Изпънах се докрай, но все пак ми оставаха около осем метра падане.
„Стани първобитен.“ Е, няма по-първобитно от това да скачаш посред нощ през хотелски прозорци.
С надеждата, че покривът наистина е толкова солиден, колкото изглежда, аз разтворих пръсти.
Блъснах се в наклонената повърхност точно както трябва, търкулнах се на една страна и изведнъж открих, че краката ми отново висят в пустотата. Покривът беше солиден, но хлъзгав като пресен белотрев и аз бързо се носех към ръба. Забих лакти надолу, не намерих опора и едва успях да се хвана с една ръка за острия ръб, преди да прелетя през него.
Десет метра до улицата. Ръбът се впиваше в дланта ми, а аз висях и се мъчех да открия евентуални препятствия от рода на паркирани коли или кофи за боклук. Накрая зарязах усилията и се пуснах. Улицата връхлетя и ме блъсна тежко отдолу, но не срещнах нищо остро, а когато се преметнах, наоколо нямаше кофи за боклук, както се бях опасявал. Станах и изтичах към най-близките сенки.
Десет минути по-късно, след като бях пробягал напосоки по цял лабиринт от улици, аз се натъкнах на колона свободни автотаксита. Рязко изскочих от сянката и се качих в петото. Докато излитахме, продиктувах кода на Ортега.
— Кодът приет. Очаквано време на пристигане — след около трийсет и пет минути.
Насочихме се към залива и полетяхме над морето.
Твърде много ръбове.
Откъслеци от предната нощ кипяха из главата ми като зле сготвена рибена яхния. Неапетитни парченца изникваха на повърхността, подскачаха из потоците на паметта и отново потъваха. Треп, включена с джака към бара; Джими де Сото плакне калните си ръце; лицето на Райкър ме гледа иззад звездовидните пукнатини на огледалото. Кавахара също бе някъде там и твърдеше, че смъртта на Банкрофт е самоубийство, но искаше да сложи край на разследването също като Ортега и полицията на Бей Сити. Кавахара знаеше за моята връзка с Мириам Банкрофт, знаеше разни неща за Лорънс Банкрофт и Кадмин.