Суперкомандос
Шрифт:
— Гадна работа.
Усетих как мускулът на ранената ми ръка неволно трепна. Бях попадал под обстрел с кабелен пистолет и преживяването никак не ми хареса.
— Да. Хората смятаха, че Райкър си е заслужил яхтата до последния болт. Лошото обаче е там, че според местната политика полицаите от Бей Сити нямат правото да приемат подаръци, премии или каквито и да било други награди за изпълнение на служебните си задължения.
— Разбирам причините.
— Да, аз също. Но Райкър не ги разбираше. Плати на някакъв гмуркач да изтрие всички данни за яхтата,
Аз се усмихнах.
— Слабичко оправдание. Но стилът ми допада. Да не е бил същият гмуркач, който го натопи в Сиатъл?
— Добра памет имаш. Да, същият. Начо Иглата. Баутиста умее да разказва безпристрастно, нали?
— И това си разбрала, а?
— Да. При други обстоятелства бих му откъснала главата за тия бащински грижи. Намерил се кой да ме закриля! Баутиста, дето още няма четирийсет, а вече се е развеждал два пъти. — Тя замислено се загледа към морето. — Не ми остана време да го скастря. Прекалено заета бях с твоите щуротии. Слушай, Ковач, казвам ти всичко това, защото истината е, че Райкър открадна яхтата и така наруши законите на Западното крайбрежие. А аз знаех.
— И не направи нищо — подхвърлих аз.
— Нищо. — Тя сведе очи към разперените си длани. — Мамка му, Ковач, кого заблуждаваме? И аз не съм ангел. Сритах Кадмин в полицейското хранилище. Видя ме. Трябваше да те арестувам за онзи побой пред заведението на Джери, а те оставих да си вървиш.
— Доколкото си спомням, беше твърде уморена, за да пишеш протоколи.
— Да, и аз помня. — Тя се намръщи, после ме погледна в очите, търсейки по лицето на Райкър признаци, че може да ми вярва. — Казваш, че ще нарушиш закона, но никой няма да пострада. Така ли?
— Никой свестен човек — поправих я аз.
Тя кимна бавно като човек, обмислящ сериозен аргумент, който може да промени мнението му из основи.
— Какво ти трябва?
Отдръпнах се от парапета.
— За начало списък на публичните домове в района на Бей Сити. Места, които използват виртуални програми. И след това ще е най-добре да се върнем в града. Не искам да се обаждам на Кавахара от тук.
Тя примига.
— Значи виртуални бардаци?
— Да. Може и смесени. Всъщност нека са всички заведения по Западното крайбрежие, които предлагат виртуално порно. Колкото по-долнопробно, толкова по-добре. Отивам да пробутам на Банкрофт нещо толкова мръсно, че няма да го оглежда дали не е шито с бели конци. Толкова гадно, че дори няма да му се мисли за това.
29.
Списъкът на Ортега съдържаше около две хиляди названия, като към всяко имаше кратка полицейска справка за дейността и броя на присъдите за органични увреждания срещу персонал и клиенти. В реален формат заемаше около двеста страници, нагънати като хармоника, които започнаха да се разгръщат като дълъг книжен шал, щом прочетох първата. Опитах се да прегледам списъка в таксито на връщане към Бей Сити, но се отказах, защото рискувах да затрупам и двама ни под хартиена
Когато се върнах в хотелския апартамент, аз пратих Ортега да изчака в кухнята, докато търсех Кавахара на номера, който ми бе дала Треп. Най-напред на екрана се появи сънената физиономия на самата Треп. Вероятно цяла нощ се беше опитвала да ме открие.
— Добро утро. — Тя се прозина и навярно провери часа по имплантирания си чип. — Всъщност добър ден. Къде беше?
— Насам-натам.
Треп разтърка очите си и пак се прозина.
— Както искаш. Питам само от учтивост. А главата как е?
— По-добре, благодаря. Искам да говоря с Кавахара.
— Дадено. — Тя посегна към екрана. — По-късно ще си поговорим.
Екранът премина в неутрално положение — неподвижна трицветна спирала, придружена от ужасно сладникав струнен аранжимент. Изскърцах със зъби.
— Такеши-сан. — Както винаги Кавахара започна на японски, сякаш това създаваше някаква обща почва за разговор. — Не очаквах да се чуем толкова рано. Имаш ли добри новини за мен?
Аз упорито продължих на аманглийски:
— Обезопасена ли е връзката?
— Да, доколкото е възможно изобщо.
— Имам списък с покупки.
— Казвай.
— Като начало ми трябва военен вирус. За предпочитане „Роулингс 4851“ или някой от вариантите на „Кондомар“.
Интелигентните черти на Кавахара изведнъж загрубяха.
— Иненинският вирус?
— Да. Разсекретен е преди повече от век, тъй че едва ли ще бъде трудно да го намериш.
— Ковач, мисля, че е желателно да ми обясниш какво си намислил.
Вдигнах вежда.
— Останах с впечатление, че играта е моя и не искаш да се замесваш.
— Ако ти осигуря копие от вируса „Роулингс“, бих казала, че вече съм замесена. — Кавахара отправи към мен строго отмерена усмивка. — Е, какво смяташ да правиш с него?
— Банкрофт се е самоубил. Такъв резултат искаш, нали?
Тя бавно кимна.
— Тогава трябва да има причина — казах аз, усещайки как неволно почвам да се вълнувам от майсторски изградената измама. Беше приятно да върша онова, за което са ме обучили. — Банкрофт има дистанционно съхранение, тъй че би било пълна безсмислица да се самоубива… освен ако причината е много сериозна. Причина, нямаща нищо общо с обичайните самоубийства. Например борба за оцеляване.
Кавахара присви очи.
— Продължавай.
— Банкрофт редовно посещава публични домове, както реални, така и виртуални. Сам ми го каза преди два-три дни. И не е много придирчив в избора си. Да предположим, че в едно от виртуалните заведения се случва произшествие, докато той задоволява капризите си. Случаен пробив в някакви допотопни програми, които никой не е отварял от десетилетия. Ако заведението е наистина долнопробно, няма гаранция какво може да се мотае вътре.
— Вирусът „Роулингс“ — тихо ахна Кавахара, сякаш досега бе затаила дъх в очакване.