Суперкомандос
Шрифт:
Седях като вцепенен и мислех напрегнато.
Липсваха късчета. Картината беше като онова огледало — наместено в рамката, колкото да дава някакво отражение, но не и цялостен образ. Взирах се трескаво в неравните ръбове на онова, с което разполагах, мъчех се да видя отвъд тях, да хвана общия фон. Треп ме водеше да се срещна с Рей — Рейлийн Кавахара — в „Глава в облаците“. Не в Европа. Европа беше елементарна заблуда, мрачната тежест на базиликата трябваше да ме заслепи за очевидното. Ако Кавахара въртеше онова заведение, нямаше да го управлява от другия
И какво?
Емисарската интуиция беше един вид подсъзнателно разпознаване, засилено чувство за обща картина, което светът твърде често потиска със своя стремеж към детайли и яснота. Ако разполагаш с достатъчно признаци за последователност, можеш да направиш скок, който ти позволява да видиш цялото като предчувствие за истинското знание. Работейки по този модел, можеш по-късно да запълниш празнотите. Но има един определен минимум, без който няма начин да излетиш. Също като античните линейно-двигателни самолети се нуждаеш от пробег, а в момента аз не разполагах с такъв. Усещах как отскачам от земята, вкопчвам се със зъби и нокти във въздуха и падам отново. Инерцията не стигаше.
— Ковач?
Вдигнах глава и внезапно видях. Като току-що включен монитор, като люк на шлюзова камера, която с трясък се разтваряше в главата ми.
Ортега стоеше пред мен с някаква съдинка в ръката. Косата й беше стегната хлабаво на тила. Надписът от тениската крещеше насреща ми.
„Резолюция 653. «Да» или «не» — както си изберете.“
Уму Прескот.
„Мистър Банкрофт има неофициално влияние в Съда на ООН.“
Джери Седака.
„Нашата Анемона е католичка… Имаме доста такива момичета. Понякога е страшно удобно.“
Мислите ми летяха като пламъче на фитил по линията на асоциациите.
Тенискорт.
Нейлан Ертекин, председател на Върховния съд на ООН.
Джоузеф Фири от Комисията за човешки права.
Собствените ми думи.
„Предполагам, че сте дошли да обсъдите Резолюция 653.“
„Неофициално влияние…“
Мириам Банкрофт.
„Ще ми трябва известна помощ, за да отърва Нейлан от Марко. Между другото, той умира от яд.“
И Банкрофт.
„Не се учудвам след тая днешна игра.“
Резолюция 653. Католици.
Умът ми бълваше данни като побесняла търсачка, изписваща светкавично по екрана ред подир ред.
Седака злорадства.
„Диск с клетвена декларация за отказ от съживяване, заверена от Ватикана.“
„Понякога е страшно удобно.“
Ортега.
„Отказва завръщане към живота по идейни съображения“
Мери Лу Хинчли.
„Миналата година Бреговата охрана измъкна от океана едно девойче.“
„От тялото не бе останало почти нищо, но намериха приставката.“
„По идейни съображения.“
„От океана.“
„Бреговата охрана.“
„Подвижно въздушно разположение извън крайбрежната зона…“
„Глава в облаците.“
За този процес нямаше спирачки, той бе като мисловна лавина. Късчета от реалността се откъртваха и политаха надолу, но вместо да творят хаос,
„Навигационно-лъчева и сигнална система, синхронизирана с Бей Сити…“
„… и Сиатъл.“
Баутиста.
„Разбирате ли, всичко е станало в една нелегална клиника в Сиатъл.“
„Оцелелите паднали в Тихия океан.“
„Теорията на Ортега беше, че всичко е нагласено.“
— Какво гледаш?
За момент думите увиснаха във въздуха като панта във времето и изведнъж времето се завъртя върху нея назад, и зад вратата оттатък Сара току-що се събуждаше в хотелското легло в Милспорт, а тътенът на орбиталния изстрел разтърсваше хлабавите прозорци в рамките им, отвъд всичко това в нощта бучаха витла и собствената ни смърт дебнеше зад близкия ъгъл.
— Какво гледаш?
Аз примигах. Все още зяпах тениската на Ортега, надписа върху нея и меките могилки отдолу. По лицето й играеше лека усмивка, но тревогата вече почваше да я измества.
— Ковач?
Примигах отново и се опитах да намотая разхвърляния мисловен филм, който бе отприщил записът. Бавно растящата истина за „Глава в облаците“.
— Добре ли си?
— Да.
— Искаш ли да хапнеш?
— Ортега, ами ако… — Открих, че трябва да се изкашлям и да започна отново. Не исках да го казвам, тялото ми не искаше да го казва. — Ами ако мога да отърва Райкър от хранилището? Завинаги, искам да кажа. Да го очистя от обвиненията, да докажа, че онова в Сиатъл е било нагласено. Какво ще речеш?
За момент тя ме изгледа така, сякаш говорех на непознат език. После пристъпи към прозоречната ниша и бавно седна на ръба срещу мен. Известно време мълча, но аз вече виждах отговора в очите й.
— Чувстваш ли се виновен? — попита накрая тя.
— За какво?
— Заради нас.
Едва не се разсмях, но изпитвах твърде много болка и смехът заседна на гърлото ми. Желанието да я докосна не бе изчезнало. През изминалия ден то ту прииждаше, ту си отиваше, но никога не изчезваше докрай. Когато поглеждах извивката на бедрата й върху перваза, усещах съвсем ясно, почти виртуално как се гърчат под мен. Дланта ми помнеше тежестта и формата на гръдта й, сякаш единствената цел в живота на този носител беше да я държи. Гледах я, а пръстите ми искаха да се плъзнат по линиите на лицето й. В мен нямаше място за вина, нямаше място за нищо друго, освен за това чувство.
— Емисарите не изпитват вина — отсякох аз. — Говоря сериозно. Вероятно… не, почти сигурно Кавахара е натопила Райкър, защото прекалено е задълбал в случая с Мери Лу Хинчли. Помниш ли къде е работило момичето?
Ортега се позамисли, после сви рамене.
— Избягала от къщи, за да живее с приятеля си. Занимавала се предимно с нерегистрирани дейности, колкото да изкарат пари за наема. Приятелят бил пълен боклук, имал полицейско досие още от петнайсетгодишен. Пласирал „дърво“, вмъквал се в слабо охранявани бази данни и търсел жени да го издържат.