Суперкомандос

Морган Ричард

Вдигнах вежди на собствените си дълбокомислени разсъждения, отдръпнах се от парапета и вдигнах поглед към холографското лице на Анчана Саломао. Нощта бе изцяло нейна. На равни интервали призрачното лице оглеждаше пустата улица с безпристрастно състрадание. Гледайки умиротворените й черти, не ми бе трудно да разбера защо Елизабет Елиът е искала тъй отчаяно да достигне нейните висоти. Аз самият бих дал много за подобно далечно спокойствие. Насочих вниманието си към прозорците над информационния център. Вътре светеше и за момент пред единия прозорец се мярна гол женски силует. Въздъхнах, метнах в канавката остатъка от цигарата и се приютих в лимузината.

Нека Анчана да стои на стража. Взех да сменям напосоки развлекателните канали на таблото и оставих безсмислената лавина от образи и звуци да ме унесе в полудрямка. Нощта течеше покрай колата като хладна мъгла и имах смътното чувство, че се рея все по-далече от светещите прозорци на Елиът, че отплавам с откъсната котва навътре в морето и няма какво да спре пътя ми към хоризонта, където се надигаше буря…

Стресна ме рязко почукване по стъклото до главата ми. Подскочих и видях Треп да стои търпеливо отвън. Тя ми махна да отворя прозореца, после се приведе с широка усмивка.

— Кавахара бе права за теб. Да спиш в колата, та онази гмуркачка да може да се изчука спокойно. Заблудена душа си, Ковач, само свещеник става от теб.

— Затваряй си устата, Треп — казах раздразнено аз. — Кое време е?

— Около пет. — Тя извъртя очи да погледне хроночипа. — Пет и шестнайсет. Скоро ще се развидели.

С усилие се надигнах върху седалката и усетих по езика си вкуса на единствената цигара за снощи.

— Какво правиш тук?

— Наглеждам те. Не искаме Кадмин да ти види сметката, преди да доставиш стоката на Банкрофт, нали? Хей, това „Разрушителите“ ли са?

Проследих погледа й към все още включеното табло, което предаваше някакъв спортен репортаж. Миниатюрни фигурки търчаха напред-назад по разграфено поле под съпровода на едва доловим коментар. Кратко сблъскване между двама играчи накара публиката да забръмчи като кошер. Сигурно бях намалил звука, преди да заспя. Изключих таблото и в настаналия полумрак видях, че Треп е права. Тъмнината бе избледняла до мек синкав сумрак, който пълзеше над сградите като петно от белина върху тъканта на нощта.

— Значи не си запалянко, а? — Треп кимна към екрана. — И аз не бях, но ако живееш по-дълго в Ню Йорк, постепенно ти става навик.

— Треп, как ще ме пазиш, по дяволите, като си пъхнала глава тук и зяпаш екрана?

Треп ме изгледа обидено и отдръпна глава. Излязох от лимузината и се разкърших в хладния въздух. Над нас Анчана Саломао бе все тъй ослепителна, но прозорците на Елиът вече не светеха.

— Бяха будни допреди два часа — съобщи услужливо Треп. — Боях се, че може да духнат, затова проверих отзад.

Вдигнах очи към тъмните прозорци.

— Защо им е да бягат? Тя дори не чу какви са условията на сделката.

— Е, хората обикновено се стряскат, когато ги забъркат в нещо, за което се полага изтриване.

— Не и тази жена — отсякох аз и се запитах дали си вярвам.

Треп сви рамене.

— Както речеш. Но все още мисля, че си луд. Кавахара има гмуркачи, дето ще свършат същата работа дори от сън да ги вдигнеш.

Не отговорих нищо, защото мотивите ми да отхвърля предложението на Кавахара за техническа помощ бяха изцяло инстинктивни. Хладната увереност на прозренията ми за Банкрофт, Кавахара и Резолюция 653 бе избледняла покрай напрегнатата подготовка на удара, а всички чувства на удовлетворение изчезнаха, когато Ортега си тръгна. Сега ми оставаше само притискането на крайния срок, студената зора, звукът на вълните по плажа. Вкусът на Ортега в устата ми и топлината на нейното дългокрако

тяло, сгушено до моето, бяха като тропически остров, който бавно чезне зад кърмата.

— Мислиш ли, че толкова рано ще намерим отворено заведение, където да предлагат кафе? — попитах аз.

— В това забутано градче? — Треп вдъхна през зъби. — Едва ли. Но на идване видях автомати. Все ще има поне един за кафе.

Аз сбръчках нос.

— Кафе от машина?

— Хей, откога се извъди такъв познавач? Живееш в хотел, дето си е просто един голям автомат. За бога, Ковач, живеем в Машинната ера. Не са ли ти го казали?

— Имаш право. Далече ли е?

— На един-два километра. Ще вземем моята кола, та да не се стресне госпожа младоженката, ако случайно надникне през прозореца.

— Прието.

Последвах Треп към паркираната отсреща ниска черна кола, покрита, както ми се стори, с противорадарен слой. Настанихме се в луксозното купе, изпълнено с лек дъх на сандалово дърво.

— Твоя ли е?

— Не, под наем. Взех я, след като се върнахме от Европа. Защо?

Поклатих глава.

— Няма значение.

Треп включи двигателя и колата плъзна безшумно като призрак по крайбрежния булевард. Гледах към морето и се борех с някакво неопределено чувство на безсилие. След краткия сън в лимузината бях раздразнителен. Всяка подробност от ситуацията изведнъж почваше да ме гложди — от липсата на яснота около смъртта на Банкрофт до неуспеха на отказа ми от цигарите. Имах чувството, че предстои лош ден, а слънцето още не бе изгряло.

— Обмисли ли какво ще правиш, когато приключим?

— Не — мрачно отвърнах аз.

Открихме автоматите на една уличка, която се спускаше от края на градчето към плажа. Очевидно бяха монтирани за туристическата клиентела, но окаяното състояние на навесите подсказваше, че и тук бизнесът е закъсал, както в „База данни Елиът“. Треп паркира колата отсреща и отиде за кафе. Гледах я през стъклото как рита и блъска, докато машината най-сетне неохотно отпусна две пластмасови чашки. Треп се върна и ми подаде едната.

— Тук ли да го изпием?

— Да, защо не?

Дръпнахме загряващите капачки и се заслушахме в съскането им. Не си свършиха много добре работата, но кафето имаше съвсем поносим вкус и определено ободряваше. Усетих как умората се отърсва от плещите ми. Пиехме бавно и гледахме морето, обгърнати в почти приятелско мълчание.

— Веднъж и аз кандидатствах за Корпуса — каза внезапно Треп.

Озърнах се любопитно.

— Тъй ли?

— Да, преди доста време. Отхвърлиха ме заради психическия профил. Липса на преданост, така казаха.

Аз изсумтях.

— Логично. Не си служила в армията, нали?

— А ти как мислиш?

Тя ме погледна тъй, сякаш току-що бях подхвърлил, че има полицейско досие за тормоз на деца. Разсмях се уморено.

— Мисля, че не си служила. Разбираш ли, те търсят хора с психически отклонения. Затова набират повечето си кандидати от военните.

Треп се обърка.

— Аз имам психически отклонения.

— Да, не се съмнявам, но работата е там, че броят на цивилните с подобни отклонения плюс склонност към работа в екип клони към нулата. Това са противоположни неща. Шансовете да възникнат едновременно по естествен път в един и същ човек са нищожни. Военното обучение хваща нормата и я прави на пух и прах. Премахва всякакви задръжки спрямо ненормалното поведение и същевременно изгражда фанатична вярност към групата. Двете вървят в пакет. Войниците са идеален материал за Емисарския корпус.