Светослав Тертер
Шрифт:
— Тоя луд Балдю, той пръв би минал на негова страна тогава! — помисли си той. После тупна с крак.
— Не, Търново е тясно за нас двама!.
Той отвори вратата и повика един телохранител.
— Кажи да дойде веднага епикерният.
И той закрачи развълнувано. Неговата хубава глада на римлянин погрозня, вратът му сякаш че потъна в рамената му.
Влезе един царедворец, едър, мургав, с изпъкнали ябълки на бузите, с широки ноздри. Очите му, притулени наполовина от горния клепач, гледаха лошо, зверски. Това беше един покръстен татарин, Темир, кръвожаден главорез, останал от
Татаринът се поклони ниско.
— Темире, Богор тук ли е? — попита ниско Смилец.
— В Търново е, господарю.
— За него те виках да ти говоря.
— Слушам, великий господарю — каза Темир н неговите полузатулени очи светнаха зловещо. Той разбра от споменуването на Богора какво има да му говори Смилец.
— Искам да се махне Светослав — прошушна Смилец.
— За кога искаш? — попита просто Темир, като че се наемаше за най-обикновено нещо.
— Още тия дни, ако е възможно. Издебни го, кога отива на лов.
— Ще бъде царската ти воля.
— И никой да не знае по чия заповед…
— Разбирам.
Темир се поклони и излезе.
Тия двама хора се разбраха! Гибелта на Светослава бе решена в една минута, и по такъв прост начин! Убийствата за трона в ония времена на жестокост н на необуздан егоизъм бяха чести на Изток. Византия даваше примера. Тия престъпления бяха в реда на нещата. Те почти не бяха престъпления. Императори, инак добри и кротки, се качваха на трона по труповете на предшествениците си. Нравите на века и държавната необходимост бяха въвели в система тоя бръз и трагичен начин за отстраняване съперници. Преди седемнайсет години деспот Яков Светослав така бе унищожен от властолюбивата Мария, Константин Тихова жена. Така бяха изчезнали от сцената и Асен I, и брат му Петър, и Калоян, и Мицо, и Калиман II, и Ивайло… Страшна трагедия на повилнялото човешко честолюбие, на безпощадните приеми на дворцовата интрига. Смилец, мек по природа и слаб по характер, благочестив и набожен, но син на века си, намери чрез една лесна логика развязката на мъчнотията: кинжалът на убийцата.
Вечерта в една зле осветена кръчма на горния край на Търново Темир вече се черпеше с трима души зловещи нехранимайковци. Те бяха кръвожадният българин Богор, един великан, държавен джелатин, кога беше нужда, търновски разбойник в осталото време, ползующ се с пълна безнаказаност при зле устроената градска стража. Другият беше куманец, третият евреинът Мордохай, джелатин при Тертера, но изгубил по някаква причина службата си.
XXI. Яростта на Радоила
Радоил след тридневно отсъствие се връшаше от Тревненската планина с петимата си другари, носейки в дисагите на конете изровените съкровища. Той бързаше да пристигне, за да прегърне по-скоро омалялата си жена.
По заник слънце той мина последното гористо бърдо, що затуляше изгубеното разбойническо гнездо от света, и то му се мярна, кацнало спокойно и весело, въз брега на
С разтупано от вълнение сърце той се взря да види Славка пред Маноловата колиба, която трябваше нетърпеливо да го очаква.
Тя обаче се не показа.
Зачуден, той бодна коня в корема и скоро се озова пред вратата. Вместо жена му излезе Манолица: тя зарева отчаяно.
Радоил се вдърви от ужас.
— Казвай! — извика той с премалял глас.
И той чу ужасна новина. Като се върнала снощи от кошарата, дето носила хляб на брата си, пастир, тя намерила къщата разграбена, Петър и Жеко убити, прострени в локви кръв, а Славка изчезнала.
Радонл пребледня и грухна на земята.
Манолица изля въз него ведро вода. Другарите му захванаха да го свестяват. Навалиха се там съседките, уплашени и разплакани. Те бяха вече като поразени от снощното злощастно.
Кръвта още не бе изсъхнала на убитите момци.
Когато се свести от гръмовния удар, който го устрели тъй ненадейно, Радоил влезе в опустялата стая и зарева като ранен звяр. После взе да мисли от кого е извършено това. И първата му мисъл беше, че Годеславовите нехранимайковци, подушили най-после Славкиното убежище, нападнали в отсъствието му Маноловата къща и извършили това.
Друго обяснение по случката беше невъзможно, немислимо.
И Радоилу се втълпи идеята, че Славка е отвлечена в Търново, и бащината си къща. Щом тая мисъл озари ума му, тон внезапно яхна друг кон н тръгна назад с петте, си другари, без да чака другите. Той тръгна за Търново.
Той беше бесен. Дивата му необуздана природа се обзе от стихийна ярост. Ужасна жажда за кръв, за огън, за отмъщение гореше гърдите му.
След четири часа усилен ход по месечина, през планински пущинаци, той видя от една чука някои светлини на Търново. То беше още далеко.
В полите на чуката, по една наклонна поляна, се чернееха някакви сгради без светлина на прозорците и многобройни купни наоколо. Радоил позна Годеславовия чифлик. Наоколо се простираха обширните му пожънати ниви, ливадите и горите му.
Той се спря.
Дотука не бе продумал ни една дума на спътниците си.
Сега продума първите слова:
— Дайте огън!
Зачаткаха кремъци н заизпускаха искри под огнивата. След малко под всичките купни засветиха запалени стиски сено. Пламъчета и гъст пушек ги зализаха. Купните пращяха. Огнени езици се разхвърчаха от тях и запалиха стърнището. След десетина минути едно море от пламъци осветляваше далеко планините и небето.
Радоил стоеше и гледаше. По озвереното му лице, осветлено зловещо от пожара, трептеше усмивка, страшна усмивка. Огънят прихвана и сградите.
Зрелището на тоя пожар беше величествено и ужасно.
Замучаха воловете в пламналите обори, забягаха из двора па чифлика пощръклелите от страх коне, когато другите, що не успяха да скъсат въжата си, цвилеха ужасно в мъките на пъкъла си.
И по Радоиловото лице нито една бръчка от жалост не се появи.
От чифлика пожарът се разпространи на ближната дъбова гора, тя се заля с пламъци, зад които се бялна една висока къща с кула, стояща отвъд дола.
Тя беше един от горските дворци на българските царе.