Светослав Тертер

Вазов Иван Минчов

Един Балдю мълчеше, мрачен. Той чакаше да заговори, когато всичките се изкажат.

Но Смилец беше нетърпелив да чуе неговата дума.

— Бане, ти на първата си ли мисъл си още? — попита тон.

— Сега още по настоявам за нея.

— Но нямаме средства за борба!

— Аз ти показах средствата за борба, царю. Сега и ти покажи онова, което народът очаква от тебе. Казвам „народът“, защото ние тук не сме народът. Народните беди са чужди на болярите. Попитай народа… Виж там, на Царев друм, на купове чака, да види какво ще направиш.

Смилец се замисли.

— Какво мислиш за мнението на светия патриарх?

— Мисля като тебе: гръцка войска да не

стъпя в земята ни.

— Ние сме съгласни — казаха неколцина, Патриархът извика гневно:

— Вие сте диви! Вас ви не е страх, че вярата Христова ще се оскверни от нечестивите агарянци, а страх ви е от християни и братя по вяра.

— Дядо Иоакиме, не ща гърци! — каза Смилец.

— Смилчо, помни, че си християнин!

Иоакимовата рядка брада трепереше от вълнение. Балдю пак издигна гръмовития си глас и продължи мисълта си:

— Царю, дай ми воля да ти намеря пари и войска. Парите са у нас и народът е при нас. Но той е уплашен. Нему му трябва друго нещо, което няма и което трябва да му се намери: вожд!

По лицата се появи смущение, защото тия думи паднаха като плесница въз Смилеца.

Смилец се усмихна презрително.

— Не ще ли ме посъветваш да повикам Светослава Тертера да ни спаси?

— Смилчо, аз бих те просил, аз бих те молил на колене да сториш това, като задушиш всякакви подозрения у себе си, защото името на Светослава е гръмливо и народът ще го последва; но, за жалост, Тертеровия син се е затворил в черпуката си и за нищо нехае: той се годява и жени тия дни… Но опитай, обърни се ти сам към него. Може би твоя позив да бъде чут.

Иоаким кипна.

— Балдю, не безумствувай! Ти караш царя сам да си тури въжето на врата!

— Дядо Иоакиме — извика Балдю; — твоите бели власи пак ли ще се позорят с поклони пред татарите?

Иоаким се изправи запъхтян от гняв.

— Никога тоя вятърничав пустогонец няма да стигне до трона, към който ти му отваряш път!

— Ако е достоен за трона, нека седне на него. Който може да спаси България, нему България ще се поклони.

— Балдю, прекаляваш го! — забележи Желяз.

Смилец запази хладнокръвие; тойсеобърна към банът:

— Бан Балдю, аз никога няма да се унизя, както ме съветваш… — После погледна патриарха: — Твое светейшество, гръцка войска няма да викам. Ако бог е дигнал ръката си от България, няма да я спаси ни Тертеровия извеян син, ни Андрониковите палисветовци…

Тук чух много горчиви думи, аз с християнско търпение изслушах Балдювите укори. Ако съм слаб цар, слаб съм, че царството е слабо, аз го намерих още по-зле. Много кръв заля земята ни, аз няма да лея повече. Нека се смирим и подчиним на божията воля. Чоки няма да закъснее сам да се убеди, че той може да бъде търпим като господар на тая държава само отдалеко. Но в Търново само българин може да тронува — това разбра и баща му лани. И така, боляри, моето решение е да се опитаме с отстъпки да отдалечим Чоки. Бог е много милостив… Ако вие измислите по-добро нещо, кажете го.

Голямото вишегласие мина на Смилецовата страна.

— Асене! Симеоне! Самуиле! Дека сте? — извика в изступление Балдю и излезе.

— Трябва да го вържем тогова — каза Радослав.

Извънредния болярски съвет след малко се разотиде.

XIX. Въодушевление

Сред тревогите на това окаяно положение лъсна една луча от надежда.

На следния ден пристигнаха от Сърбия посланици с писмо на крал Милутина. В това писмо той искаше Смилецовата дъщеря за съпруга на сина си княз Стефан Уроша, избягал наскоро от татарския плен.

Смилец

с възторг прие това предложение; той счете това събитие като проявление на божията милост. Той отговори Милутину със саморъчно писмо. В него горещо молеше новия си сродник да му прати на помощ войска. Той прибавяше, че ако Чоки завладее България, то и сръбското кралство ще бъде нагазено от засилените татари. Той го заклеваше в името господне да не остави друговерец да възтържествува над светия кръст. В края на писмото Смилец поздравляваше, според тогавашният обичай, кралицата, престолонаследника и останалите членове от кралското домочадие, също и главните Милутинови велможи.

Бързо, вътре в два дена, бяха приготвени и даровете за краля и за сина му. Те състояха от златни съдове, две порфирени мантии с диаманти на предниците, три скъпи татарски саби, два сарацински бивола, подарени още Тертеру от императора Андроника при сключването мира. В ковчези бяха надиплени свилени китайски платове за първите кралеви боляри.

Княгинята бе изпратена третия ден с много тържественост, заедно със сръбските посланици.

Това щастливо събитие възрадва търновския народ. Надеждата за сръбска помощ окрили всичките. Никой се не съмняваше в благоприятния отговор на краля. Изскокнаха, като из земята, ратници, готови да идат срещу татарите. Патриархът в присъствие на царя и болярите отслужи литургия във Великата лавра за по-скорошното пристигане на сръбската помощ. По складовете се закупуваха щитове, лъкове, стрели, дълги копия и саби… Пратиха се скороходци в Добруджа да разберат де е сега Чоки. Сам Смилец, обзет от общото въодушевление, даваше заповед за приготвянето отбраната по указанието на протостраторите. Той яздеше из улиците, последван от велможи и оръженици, за да ободрява народа, и приемаше бурни поздравления, отдето минеше. Търново сега беше неузнаваемо. Ентусиазмът на великите дни на радост и победа огряваше българската столица. Така беше, когато тя посрещаше победоносния Ивайло преди шестнайсет години и Ивана-Асеня II преди шейсет н две години. Народният ентусиазъм порасте още повече, когато се пръсна мълва, че и Светослав ще се опълчи против зетя си Чоки и че Смилец го е назначил велик воевода, за да поведе войската. Изведнаж обаянието порасна на Светослава, народът видя в него свой герой, свой идол.

В тоя същи ден, когато се пръсна мълвата, Светослав се завръщаше дома си на кон. Когато мина край Царев друм, народът се струпа около него, поздравляваше го с възторг, а мнозина от умиление целуваха полите му. Той биде изпратен тъй дори до вратнята си, паднал в голямо недоумение от това ненадейно проявление на обич и преданост.

Когато се качи на втория кат при Фросина, още са чуваха радостните викове на набралата се под прозорците им тълпа.

XX. Тъмнини в една душа

Смилец видя от прозореца си това зрелище. Той прати човек да узнае причината му. Когато се научи, че един лъжлив слух е дал повод на търновския народ да прояви затаените си надежди и обич към Светослава, люта завист прояде сърцето му. Лицето му се изкриви от злоба и пребледня. Долната му челюст се затресе. Неговата подозрителна душа видя сега едни страшен съперник в княза. Н той си помисли, че ако наистина Светослав би сторил това, което мълвата безосновно му приписваше, и би удържал първия случаен успех над Чоки, той, Смилец, би бил изгубен. Защото народите над всичките добродетели държат най-горе юнашката слава, а Светослав го надминуваше още и по благородството на произхождението. Той изскърца със зъби от гняв против бана.