Светослав Тертер

Вазов Иван Минчов

Янтра глухо шумеше в дола н едвам нарушаваше нощния покой. Колесницата спря пред един от малките болярски домове, що усамотено се трупаха близо до мястото, дето е днешния Баждарлък. Тоя дом го заграждаха високи зидове и една куличка се чернееше над вратата.

— Бийте по портата! — заповяда банът.

Един слуга хвана железния чук на дъбовата вратня и тя заехтя в тишината.

Веднага тя се отвори и един слуга излезе на прага със светило.

— Спи ли князът? — попита

Балдю.

— Не е още легнал, славний бане.

— Кажи му, че ида при него.

Слугата излезна.

Скоро се повърна, последван от един висок момък. Факлите осветлиха лице красиво, румено, с тънки руси въси.

— А, светлий бане! — извика момъкът и се спусна да помогне на Балдя да слезе. Влязоха в една стая.

— Прощавай, княже, че те безпокоя. Но тая нощ никой не трябва да спи.

И като седна на един миндер, Балдю захвана със своя гръмовит, разтреперан сега глас:

— Светославе, аз бях противник на баща ти през царуването му, подир бягството му аз го мразя!… Аз не мога да му простя това малодушие. Ние го избрахме, за да ни брани, а той ни остави на Ногая. Но да се не отклонявам — той си намери заслуженото. Светославе, знай, че Чоки със силна войска е минал Дунава и иде да седне сам на престола, като пали и опустошава всичко из пътя.

— Знам това — каза Светослав.

— Знаеш вече?

— Да.

Банът си отри потта по челото и продължи:

— В палата от тая вест всички изгубиха ума и дума. Смилец е малодушен, той отказа да даде отпор п да пресрещне далеко от Търново татарите. Болярите отказаха парите си, и не ме зачудиха: тия пълзящи червеи имат само един бог: златото. И аз плюх в лицето им. И ето, Светославе, смислих за тебе, български княз и деспот, син на Тертера, ти по право си законният наследник на престола. Смилец се показа недостоен да го брани, отбрани го ти. Народът ще скокне, но той няма вожд с високо име, от царска кръв. Поведи го!

Светослав слушаше мълчаливо. По лицето му се не изобрази никакво вълнение.

Балдю се удиви, че князът може да пази спокойствие в такава съдбоносна минута.

— Боиш се от Смилеца? Той не заслужава боене, както не заслужава и почит вече. Аз бях първия му велможа, отсега нататък съм твой приятел и съветник. Давам на твоя услуга опита си, името си, влиянието си… Беден си, ще кажеш? Аз турям на разположението ти всичкото си богатство. С него ще можеш да въоръжиш първата хиляда войници, които ще съберем. Останалото ще тръгне само по себе си. Стига веднаж народът да се запали, и той ще се запали, както и друг път, когато са го дигали против похитителите на короната. Избави я от безчестно и вземи я. Тя е достойна за оня, който е достоен за нея.

Светославе, отърви отечеството от татарско иго!

— Дядо Балдю, аз до неделя се женя.

Банът го изгледа втрещено.

— Ти ще се жениш? Ти си годен?

— Да, днес се годих.

— И когато царството става плен и пожар? Когато то има нужда от тебе, от твоя меч, от твоята кръв? Когато то загинва?

— Аз се не меся — каза Светослав сухо.

— Как! — и банът скокна, като жилнат от езика на змия. — Вярно ли чух? Не ме ли лъжат ушите ми?… И коя ще вземеш?

— Девойка Евфросина.

— Оная ли, на която Пантолеон е опекун? Гъркинята? С богатата зестра?

— Тя същата.

— А! — извика с горчива ироническа усмивка старецът. — Откога младежта се молепса от заразата на користолюбието — а аз я мислех само у Смилцевите боляри! — откога младите пред дълга предпочитат спокойствието и пред славата — златния телец? Откога пред трона предпочитат пуховото легло на сладострастието? Подло време доживях!… Ех, Българийо, Българийо, жална Българийо! Ако един княз Светослав няма милост за тебе, никой не ще да има милост! Загина ти!

Той стана просълзен.

— Извинявай, че безполезно те безпокоих, княже. Ти си щял да се жениш и да сватбуваш, а аз съм дошел като луд, да те каня да ратуваш.

— Чоки е мой зет, светлий бане.

Банът трепна гневно.

— Зет? Там твой зет, тук твоя булка! Синко, отечеството е най-голямото либе, най-скъпата роднина. То е тайна свещена, за която добрият син дава сто пъти живота си. Но аз говоря на ония скали, дето висят над Янтра. Сбогом.

Той тръгна към вратата.

— Поне това, което ти говорих, ще остане тайна?

— Бъди напълно спокоен, дядо Балдю.

Старецът излезе гневен. Князът го изпрати до портата.

Когато тя се затвори с трясък, Балдю стоя няколко време умислен на пътя. После се качи на колесницата.

— Карай напред! — извика той на возача. Колесницата повървя малко из тясната уличка, па биде спряна пред една къща с по-скромна вънкашност. Балдю заповяда да почукат на вратнята й. Появи се на прага стара жена.

— Тука ли е Радоил? — попита банът.

— Няма го, дядо Балдю — отговори жената.

— Дека е? Искам без друго да го видя.

Жената се запъна малко, па каза:

— Сега не можеш го намери никъде.

— Как тъй?

Жената (тя беше Радоиловата майка) се приближи до него и му проговори усмихнато:

— Тая нощ се сватувахме с болярина Годеслава.

— Как? — извика учуден банът.

— Славка, дъщеря му, пристана на Радоил и Радоил сега не е в Търново вече.