Светослав Тертер
Шрифт:
От петте порти на Царевец се спущаха пътеки към града и Янтра. Най-главната порта — Великата порта — се отваряше въз Царев друм. Тоя друм минуваше по изравненото теме на дългата, със съвсем отвесни, жълтеникави стени скала, която образува тесния проток на полуострова и като еди н естествен мост го съединява с новото Търново. Над проломът, който разсича средата на тая чудата, правилна, стеноподобна скала, имаше подвижен мост с две кули от страните. Той деня се спущаше, а вечер се дигаше, та прекъсваше всяко съобщение с Царевец.
На юг, зад Янтра, се издигаше чуката Света гора с една силна крепост над реката. Склоновете й бяха облечени с гъст вековен лес. Няколко манастирчета се тулеха в прохладните сенки на леса. До него се зеленееше наклонна ливада, поприще на народни веселби, на борби,
Икономический живот на Търново беше доста ограничен. Разположен на скали, без лесни съобщителни средства, далеч от плодородни поля и от важни друмища, градът имаше слаба търговия с външния свят. Единствените му търговски сношения ставаха с търговците от Дубровник, които сами идеха в Търново и имаха магазини. Те намираха широко гостоприемство при всички царе, с които дубровнишката республика сключваше търговски договори. Промишлеността състоеше само в производство на домашни платове и изделия. Много боляри владееха кули, земи из провинцията и стада, и паши, и гори, а доходите им харчеха в охолен живот в Търново. Големи извори за обогатяване бяха и богатите плячки, награбвани през войните с Византия, и по-рано с франките. Между тия трофеи Търново виждаше металически и мраморни статуи на богове и императори и корнизи от колони на гръцки палати.
Но във времето, което описваме, както държавата, разтърсвана от постоянни смутове и изтощавана, така и Търново се намираше в периода на осиромашаване и вехнене. Безумствата и прахосничествата на управниците му от половина век насам при злоупотребленията на властта и кражбите на държавните и частни имущества, и бъркотиите бяха обеднили и столицата, и държавното съкровище. То сега беше празно и от пари, и от драгоценности, а преди 11 години Асен III при избягването си във Византия беше го доограбил и изнесъл всички златни и елмазни ценности на българските царе, също и драгоценностите, намерени едно време от Асеня I в лагера на разбития император Исака. Последните, по свидетелството на Пахимера, дълго време с гордост показвали българските царе на гостите си.
X. Пир
Голямата трапезария в търновския палат беше вечерта осветена от три полиелея. Дворцовите слуги готвеха трапезата, покрита с бяло като сняг платно: слагаха кристали, сребърни съдове, сребърни чаши за болярите и златна чаша за царя, фаянсови гърнета със скъпи гръцки вина, нареждаха столовете с високи облегала с резби, а царския по-широк с позлата и инкрустиран със седефи, с крака, които имаха подобие на левски лапи.
Защото царството ако и да беше сиромашко, разкошът в царския двор беше голям. Византийската култура, незасегнала с малкото си добри страни живота в държавата, беше заела на двора своите пороци, своя празен блясък и разточителство, заедно с безбройните свои церемонии и етикети. Съседството с Византия донасяше на България само пакост и развала. Търновский двор рабски подражаваше на цариградския, и подражаваше неумело, грубо. Гръцката образованост му остаяше чужда, както и военната и административната й организация. И додето при императорския двор имаше философи и историци, които в многотомни хроники предаваха най-малките исторически събития в империята, в търновския двор нямаше ни помен от такива. Велики н съдбоносни дела отминуваха неотбележени или се отбележваха мимоходом и случайно в житиетата и по корите на черковните книги. Българската слава и българската скръб почти нямаха летописци. И нашата история е скърпена от скудните, небрежни, неверни и винаги пристрастни упоменавания на византийските летописци.
Придворните длъжности и титли също бяха гръцки, и държавните достойнства бяха гръцки: деспот, севастократор, великий примикюр; протосеваст, протовестиарий, протостратор, алагатор, еиикерний, кефалия, кастрофилак и пр. Даже областите се наричаха хора (орае)!
По подражание на византийските властители и българските имаха многобройни и надути титли: благоверний, благородний, христолюбиви?!, превисокий, прекрасний, самодържавний, благочестивий, великий, светии. Придворното гръцко раболепство се присади бляскаво и у българите.
Смилец в една друга стая очакваше поканените гости. По-високородните велможи му правеха задължителните поклони, а по-малко знатните му целуваха скута. Скоро дойдоха
Редът и мястото на всеки болярин бяха строго определени, съобразно с титлата и чинът му. Отдясно и ляво на Смилеца седнаха: севастократор Радослав, бан Балдю, първий достойник в царството, старец влиятелен и богат, стопанин на големи имоти и далечен сродник на Константина Тиха; великият воевода Желяз, грохнал вече старец, прославил се в битките на Ивайла с византийците и татарите, сега напуснал военачалството, но запазил титлата. До него великий алагатор Проданку, от кумански род, сподвижник Ивайлов. От двете страни на царя и срещу него се редяха още петнайсетина великаши. Между тях беше болярин Годеслав, с очи и нос на лисица, слугувал и изменил на всичките царе от Калимана II насам; великий примикюр Владимир, сравнително млад още болярин, но съвсем побелял от претърпения едногодишен плен у татарите, от който се избавил само с голям откуп. Протосевастът Иван, блюстител на законите, нещо като министър на правосъдието, забогатял чрез подкупи и завладяване чужди наследства; великий логотет Рушимир, управител на държавното съкровище, сега празно, който въпреки името сг не бе разрушавал никой мир, но бе успял да съгради своето благополучие въз ограбването на държавните приходи още при Тертера. Стан, голям землевладелец и богаташ и заимодавец на Смилеца. Владислав — храбър воевода, прекарал живота в битки и походи и сега номинален началник на войската — защото тя не съществуваше!
Нека прибавим н гърбавия болярин Ивайло. Той беше осиромашел големец от висок род, без да има сродство с легендарния Ивайло, както нямаше и физическо. Той беше зъл и язвителен шутник, но Смилец му търпеше и го канеше на пиршествата си.
Пирът се почна и следваше весело. Сътрапезниците ядяха с ръка, по неколцина от едно блюдо. Само Смилец имаше особено. Разнасяха се миризми от пържени риби, от печено месо — на зайци, сърни и крилат дивеч, — от подлучена яхния, от облян с масло пилаф — тогава ястие рядко и скъпо, тъй като оризът се донасяше с генуезки кораби от Италия. Виночерпците наливаха вино в чашите внезапно изпразвани и пак напълняни. Говорът се усилваше заедно с увеличението числото на изпразнените чаши. Очите лъщяха, лицата бяха червени, но всички пиеха с неугасима жажда. Смилец сам беше пийнал доста и по едно време задряма под шумът на пиршеството. Но внезапно се сепна, взе си златната чаша и извика:
— Приятели, вие забравихте да пиете за моето здраве? Тогава аз пия за вашето, защото, докато вие, стълбовете, сте здрави, и царят ви е здрав, и царството е здраво!
И той изпи бавно чашата си.
— Да живей царят! — извикаха всички позасрамени.
— Да живей славния Смилец! — извика Годеслав и изпи последен чашата си.
— Без „славен“, без „славен“, Годеславе — отговори ухилено Смилец.
Ивайло вдигна недопитата си чаша и каза ниско на съседа си:
— Тогава да живей „безславний“ Смилец!
Това игрословие разсмя най-близките му боляри.
Смилец забележи и попита весело:
— Боляри, какво ви казва Ивайло? Аз ви завиждам, че имате това съкровище от остроумие при себе си. Ивайло отговори:
— Приказвам им, господарю, как моето куче лани умря, като се отказа да вземе лек от гърка и не даде да му баят.
Гръмогласни смехове последваха от тая шега.
— Добро е сторило: от грък и отрова не трябва да се взема — избъбра великият примикюр, като строши със зъбите си едно крило от яребица.
Бан Балдю с чаша в треперяща ръка и с мъка стана прав, за да каже здравица за царя. Всички млъкнаха.
Банът стоя няколко секунди с наведена глава, па проговори дебело, бавно:
— Смилчо! Бог ми преброил повече години, отколкото аз заслужавам. Аз бях буйно момче при благословений и незабравнмий наш цар Ивана-Асеня II — царство му небесно… Сега съм грохнал и наведен към гроба старец при цар Смилеца. Живях дълголетие, служих и на първий Калимана, и на Мица, светлите Асеневи рожби, видях гибелта на царя Константин а и тържеството на Иваила, и после бягството на царица Мария — нека да си не намери мястото… Дочаках срамотното избягване на гръцкия натрапник Ивана, претърпях татарското нашествие и видях, без да умра, Ногая във Велико Търново, посрещнат с тържество и с хоръгви черковни — в Търново, що беше посрещнало непобедимий Калояна, великий Асеня!