Светослав Тертер

Вазов Иван Минчов

Балдю спря, за да си почине от вълнението, при гробното мълчание в трапезарията. После продължи:

— Дочаках всички тия позори и не умрях — имал съм грехове пред вишния.

Па се обърна внезапно към Смилеца, с пламенни очи:

— Смилчо! Доста! Доста срам! Възмужай се! Дързай! Свали бремето на татарски слуга! Нека България види на Симеоновия и Асеневския трон цар, достоен за тях и за нас! Пия здравица за тоя цар!

Той изпи чашата си и седна запъхтян.

Тия думи се посрещнаха с мълчание. Всички погледи се обърнаха към Смилеца, чието лице беше се

изменило.

Но той скоро задави вълнението си и каза студено:

— Бане, държавата е мирна под егидата на негово величество хана. Не бих желал да се чуват в моя дворец думи като сегашните.

Смилец даде такъв отговор, защото се боеше да не би от някои болярски уста Балдювите думи да достигнат до ханските уши.

Балдю наведе глава и повече не продума нищо.

Разговорите се пременяваха и ставаха пак весели. Чашите постоянно се редяха. Болярите бяха почти пияни. Свещите осветляваха лица зачервенели с изражение на тъпа възбуденост или сънливо доволство, или оскотеност…

Смилец извика:

— Другари, попейте!

— Да, да попеем — обади се Желяз.

— Каква? Юнашка или весела, господарю? — попита един млад болярин. Ивайло се обади:

— Весела, весела… юнашка песен в юнашко време, весели — във весело време…

Смилец стрелна с недоволен поглед Ивайла, като усети жилото на сарказма му. Но той му каза шеговито:

— Ивайло, има само една разлика между тебе и цар Ивайла: оня обичаше младите жени, а ти бягаш от тях.

— Не, те бягат от мене, царю — отговори Ивайло. — А цар Ивайло не бягаше ни от тях, ни от татарите…

Смилец сви вежди.

— От кое вино му дадохте на Ивайла?

— От пияното вино — усмихна се един болярин.

— Любовна, любовна песен! — извикаха неколцина. Болярите запяха гръмогласно:

Мари, лудо, мари, младо, мари, Дешке гиздосийке, дай ми тая бяла гушка, дай я, дай я, дай я, пиле, аз да кусна, па да умра. Мари, Дешке, мари, пиле, дай ми това тънко кръстче, дай го, Дешке гиздосийке, дай го, дай го, дай го, пиле, да го стисна, па да умра.

— Хубаво! — извика Смилец и запляска с ръце. Болярите продължиха:

Мари, Дешке, гълъбице, червен божур във градина, дай ми тия сладки уста, дай ги, дай ги, дай ги, Дешке, да ги хапна, па да умра.

— Не, да не умира, да не умира — извика Смилец. — Нека живее, та пак да ги хапне!

Вратата се отвори и влезе един мъж в ратно облекло и с прашни чизми.

— Браниславе, какво носиш ново? — извика Смилец към влезлия. Той беше скороходец.

— Печални новини нося, превеликий господарю. Хан Чоки мина

Дунава с много хиляди татари и иде въз Търново. Из пътя всичко прави плен и пожар.

Присъствующите побледняха.

Смилец остана зяпнал, без да може да проговори.

Влезе Азатин бей, поклони се и подаде Смилецу писмо, като целуна печата му, па излезе.

Смилецовата ръка трепереше.

— Чети, логотете — каза Смилец на Рушимира.

Рушимир разпечата писмото и прочете сред всеобщото мълчание:

— „До славния болярин Смилеца, наш заместник в Търново и предан слуга.

Аз, великий татарски, хан, известявам на тебе, верний мой служителю, че ида в Търново, за да възседна престола по правото, което имам от аллаха, като наследник на високославний си баща, който сега е в недрата на рая. И заповядам ти, щом получиш това писмо, да дойдеш в станът ми с първите си боляри, за да ми се поклониш и ми предадеш ключа на верний наш град Търново. Призовавам божията милост над главата ти.

Чоки, български цар и заповедник.“

Наставаха всички в голямо смущение. Смилец плахо гледаше гостите, като че очакваше от тях помощ.

Стан ненадейно се повали на земята.

— Уплаши се! — извикаха.

— Не, пиян е.

Гостите на Смилеца трепереха. Той каза:

— Боляри, идете си. Лека нощ.

И тръгна към вратата.

Балдю извика страшно:

— Къде, Смилчо? Да спиш ли, или да плачеш? Стой! Сега не е време за треперене! Поведи ни срещу врага! Аз можех да гледам на тоя трон татарския слуга, но християнин и българин; но Чоки на трона? Тоя позор не искам да преживея. Поведи ни, Смилчо! Поведи народа!

Банът се обърна към присъствующите:

— Търновски боляри, дайте си богатството. Иване, донеси златото си, за да го преобърнем на желязо; Филипе, подари чърдите си с коне, за да ни носят против татарина. Рушимире, дай съкровищата си; Грозде, жертвувай осталото си богатство, за да откупим царството сега. Йове, положи пред олтара на отечеството твоето имане, Костадине, и ти, Годеславе, изсипете пред него вашите пълни житници, за хляб на ратниците. Царю, размени златните и сребърните си съдове на оръжие, което е натрупано в складовете на дубровнишките търговци. Аз давам, каквото имам, и петте си сина, и кръвта си.

Старецът цял трепереше. Бялата му брада се тресеше. Гневът и въодушевлението изкарваха мълнии из очите му.

Той чака няколко време. Дълбоко мълчание отговори на позива му. Никой не искаше да жертвува.

— Мълчите? — извика яростно банът. — Свиди ви се? За вас отечество няма? Лицемери, лихоимци, роби, по-бездушни от идоли, по-долни от татари.

И той излезе.

XI. Балдю и Светослав

Балдю слезе на двора. Той се качи на колесницата си и излезе из Великата порта на Царев друм, предшествуван от слугите си, които носеха запалени факли. Подвижният мост се дигна и колесницата мина и затряска нататък по калдъръма. Нощта беше звездна, Търново спеше вече, без ни една светлина по прозорците. Само Царевец светеше още във вишинето.