Тайното учение
Шрифт:
Тъкмо затуй ни се струват до голяма степен безплодни опитите на някои автори да обезоръжат скептицизма, чрез привеждане на многобройни детайли за живота на Учителите. Най-характерно в това отношение е обширното съчинение на Ледбитър „Учителите и пътят“, съдържащо не малко интересни сведения, но също и куп несъществени и недоказуеми подробности относно туй къде точно живеят Адептите, каква е обстановката в домовете им, какъв е работният им ден, как и с какво се хранят и пр. Индивидът, жаден главно за информация от подобен род, едва ли ще има желание и търпение да усвои другата, по-съществена информация на самото учение. А онзи, който се интересува именно от мъдростта на учението, едва ли се нуждае от примамката
С течение на времето шумотевицата около Учителите стихва. И особено след кризата, преживяна от Т. О. в двадесетте години на XX век, въпросът за самоличността на Адептите сякаш отпада от само себе си. „Учителите окончателно са ни изоставили“ — твърдят някои. „Те никога не са съществували“ — свиват рамене други. Така загадката, предизвикала толкова спорове, неусетно отминава в архивите на историята. Възцарява се тишина. Тишината при всички случаи е за предпочитане пред сквернословието.
Но ако Учителите са се отвърнали от едно движение — нещо, което те сами заявяват, — значи ли туй, че са се отвърнали от съдбата на човечеството?
Въпросът е излишен. В смисъл, че отдавна е получил точен отговор. Тъкмо в момента, когато хората на Запад, включително и теософите, са забравили за Учителите, започва публикацията на поредица неголеми по обем и странни по съдържание книги. Книгите не са подписани, но характерът им достатъчно ясно подсказва автора. Няма да мине много време и името на този автор ще ни бъде разкрито. Това е един от Учителите. Същият онзи конник, посрещнал предания си ученик в джунглата на Сиким. И ето, ние го виждаме да се явява и пред нас в джунглата на нашата зверска цивилизация, за да ни озари и да ни вдъхне надежда с правдивото и мъдро слово на Учението. Това е Адептът от Хималаите.
Учителят Мория.
II
„Ние често изпращаме на хората силни предупреждения, но глухотата е поразителна. Даже чутото ще бъде изопачено от тях до неузнаваемост.“
В романа „Регтайм“ на американския писател Доктороу е предаден един интересен и вероятно измислен разговор между прочутия милиардер Морган и краля на автомобилите Форд. Морган тактично и отдалече се опитва да разкрие нещо от окултните си възгледи, додето накрая Форд, уморен от толкова заобикалки, го прекъсва, за да каже приблизително следното:
— Доколкото разбирам, вие имате предвид прераждането. Е, добре, това е единствената истина, в която аз твърдо вярвам. Защото тя единствена обяснява интелектуалното неравенство между хората.
Теорията за прераждането трудно може да бъде сведена до някакво елементарно обяснение на неравенството между индивидите. И все пак именно тази страна на въпроса обикновено най-първо се натрапва на вниманието. Нерядко личности от едно и също общество, от една и съща среда, понякога дори от едно и също семейство са тъй неравностойни по своите интелектуални и морални качества, сякаш принадлежат на различни епохи, племена, та дори и биологични видове. Всеки от нас би могъл сам да състави една богата гама от човешки стойности, като използва образци между индивидите, които познава било лично, било чрез делата им. Подобна гама, започваща примерно с наемния убиец и завършваща ако щете с Айнщайн, предлага обилен материал за размисъл. И нищо чудно, ако при такъв размисъл стигнем и до въпроса: А каква е гаранцията, че Айнщайн, при всичките си прекрасни интелектуални и нравствени черти, бележи най-високото ниво на човешката стълбица и че тя не продължава по-нагоре?
Тогава гаранция липсва. Нещо повече — многовековното минало на човечеството свидетелства, че в различни времена и в различни сфери са се изявявали духовни дейци, тъй неизмеримо превъзхождащи своите съвременници, та нерядко са били обожествявани от тях. Разбира
Още в античността някои особено издигнати личности са се ползвали с реномето на „посветени“. Посветени в какво? В големите тайни на вселената и на битието или, както се е казвало в древен Египет — във Великите мистерии. Хората от ония времена са били убедени, че Посветените не се появяват случайно, нито работят изолирано, че те поддържат помежду си връзки, за да си сътрудничат и за да въвеждат в Мистериите нови хора, достигнали необходимото ниво на развитие.
Това е Братството. По-точно казано — Бялото братство, Йерархията на Светлината. Уточнението е необходимо, защото силите на разрушението и ненавистта също имат свое братство — йерархията на мрака.
Някои от тези Адепти още в далечни времена са живеели сред най-високата и най-непристъпна планина на света — Хималаите. Неслучайно според преданието и Питагор, и Аполоний Тиански, и Исус са ходили в Индия или Тибет.
Местожителството на Посветените винаги е предизвиквало един колкото наивен, толкова и естествен за нас интерес. Да имаме точния адрес на едно лице, това според нашите обичайни критерии означава да имаме доказателство за съществуването на лицето и възможност да го посетим в удобно за нас време.
По тоя повод Учителят Мория казва:
„Географът може да бъде спокоен, ние наистина заемаме определено място на земята; анкетьорът няма защо да се тревожи: ние разполагаме в различните части на света с достатъчно свои сътрудници.“
При друг случай Учителят пояснява:
„На известно място, което не може да бъде посочено на несведущите, над пропастта е прехвърлено леко мостче, изплетено от растителни влакна. Един поток тътне отдолу с буйните си води. Най-калените членове на вашите алпийски клубове трудно биха се решили да поемат по тоя прелез, висящ като паяжина и изглеждащ овехтял и непреодолим. Всъщност той не е непреодолим, и онзи, който би поел риска и би успял — а той ще сполучи, ако е справедливо да успее, — пристига в котловина с несравнима хубост, в едно от нашите места и при неколцина от нашите — неща, за които европейските географи не дават никакви сведения. На хвърлей камък от стария манастир се намира древната кула, от чиято утроба се родиха генерации Будисатви.“
Думата манастир, както и представата за една изолирана местност биха могли да ни внушат, че Учителите и учениците са своего рода отшелници, занимаващи се като всички отшелници с молитви и с нравствено усъвършенстване, изобщо с неща, от които светът — както е прието да се смята — няма никаква полза. Подобно разбиране ще бъде твърде далеч от истината. Ако тия издигнати хора се занимаваха дори само с размисъл, това едва ли би било безполезно, иначе те не биха го вършили. У милиони хора днес молитвата е деградирала до механично повтаряне на кухи фрази или до жалко просене на лично благополучие за себе си и за близките. Но в своята ранна, още непокварена и неизкористена форма молитвата не е била нищо друго, освен чиста мисъл за общото благо, за съдбата на човечеството. И трябва ли да смятаме, че такива мисли са безполезни само затуй, че се касае за мисли, а не за физически действия? Неподвижният безшумен озонатор изглежда също на пръв поглед като една непотребна вещ, сравнен с гърмящия автомобилен мотор. И все пак озонаторът в безмълвието си пречиства въздуха, докато моторът го замърсява. Благородната мисъл прави същото — пречиства въздуха.