Тайното учение
Шрифт:
През 1921 в Берлин излиза първата и единствена книга стихове на Рьорих с необичайно и непонятно за мнозина заглавие: „Цветя на Мория“. Както това заглавие, така и съдържанието на сборника ни показват, че духовната връзка на Н. Р. с Учителя продължава и в тия години на изпитание.
Но съществува и по-пряко свидетелство за тази връзка. През 1923 Рьорих оставя за печат в Париж втора книга с доста сходно заглавие — „Листа от градината на Мория“. Книгата излиза на следната година. Това не са стихове, а мисли, формулирани лаконично в отделни параграфи. Авторът не е Н. Р. Името на автора липсва. Затова пък всички параграфи са датирани. Над първия е написано „Лондон. Март, 24,1920“.
При цялата необяснимост на появата си тая книга обяснява много неща. От съдържанието на параграфите е ясно, че това са мисли на Учителя, а от заглавието личи, че този Учител е Мория. Датировката подсказва, че духовната връзка се установява постепенно, в началото — инцидентна, а впоследствие — едва ли не постоянна, без все пак да бъде подчинена на някаква календарна периодичност. И, нещо далеч по-важно — за нас става очевидно, че контактът с Учителя може да се установи и без да се ходи до Индия.
Все пак по редица причини съпрузите Рьорих са призовани в Индия и както споменахме, в края на 1923 дългоочакваният рейс бива осъществен.
Можем да се досетим, че художникът ще се установи по-далече от големите градове и по-близо до Хималаите. Така и става. След едномесечна обиколка из Джайпур, Сарнатх, Бенарес, Калкута, Н. Р. спира в княжество Сиким, близо до Дар-джилинг и не твърде далеч от оня връх Канченденга, чието изображение е запазено в спомените от най-ранно детство.
Пътешествията, предприемани от Рьорих из Сиким през 1924 са само увертюра към вече замислената голяма експедиция, която трябва да прекоси редица неизследвани райони на Централна Азия от юг на север и от север на юг, за да проучи историята на материалната и духовна култура на народите от тази част на света.
През март 1925 експедицията наистина се отправя от Дарджилинг към Сринагар, но въпреки грижливата предварителна подготовка, маршрутът съвсем не се осъществява според набелязания план. Още в Кашмир пътешествениците едва не стават жертва на въоръжено нападение, организирано от британските власти, третиращи Рьорих като руски шпионин. Подир изпитанието на Кашмир следва изпитанието на Хималаите — стръмнините, ледниците, тесните пътеки, увиснали над бездните, мразът и снежните бури. Седем опасни прохода, всеки на височина над 5000 метра биват преодолени при най-трудни условия, преди експедицията да се насочи към Хотан, където — както читателят се досеща — вече дебне следващото изпитание. Местният управител просто обявява за невалидни редовно издадените китайски визи и подлага пътешествениците на всевъзможни издевателства. Те биват задържани и лишени от всякакъв контакт с външния свят чак до януари 1926, когато най-сетне им бива разрешено да продължат пътя си. Тъй стигат до Урумчи и до следваща серия изпитания — грубите произволи на тамошния китайски губернатор.
В Урумчи Рьорих успява все пак да се свърже със съветския консул и да получи виза за Москва. Така към средата на юни той е в съветската столица, където предава на Чичерин, комисаря по външните работи, един многозначителен документ — послание на Учителите.
За да разберем доброжелателния тон на посланието трябва да вземем под внимание времето на изпращането му. Това е времето на Непа, когато болшевишката власт сякаш се стремеше да еволюира към по-голяма търпимост спрямо личната инициатива, частната собственост, елементарните граждански права. Засилваше се надеждата, че подир периода на военния комунизъм държавното управление се е ориентирало към един по-либерален вариант.
Бихме могли естествено да запитаме: Но нима Учителите не са били в състояние да предвидят, че Непът съвсем не представлява начало на по-човечен ред, а е само кратка пауза, преди да настъпи най-страшното — зверщината на насилствената колективизация, безмилостната експлоатация на масите при „голямото строителство“ и индустриализацията, кървавите пристъпи на самоунищожението, на политическите процеси, заточенията, масовите разстрели.
Разбира се, че Учителите са предусещали целия този ужас, надвиснал като близка възможност. Ала една възможност, колкото и да е вероятна, не е фатално неизбежна, поне до даден момент. Човекът и човечеството не са жертва на някаква жестока предопределеност, те нерядко са поставени пред избор. И съвсем ясно е, че Махатмите са целели с посланието си да внушат тактично правилния избор. Нищо повече те не са могли да извършат, защото всеки сам е творец на своята карма.
В посланието се утвърждават онези хуманистични принципи, които са характерни за всички големи духовни учения — отрицанието на кастовото разделение, на материалното неравенство, на експлоатацията, лъжата и лицемерието. Близко до ума е, че документът бива приет от Чичерин като куриоз без значение. Като куриоз бива оценена и амбициозната задача на експедицията да изследва огромните азиатски пространства. И все пак поради връзките на Рьорих с хора като Луначарски, той получава необходимата помощ, за да продължи пътя си.
През август 1926 групата се отправя към Алтай, навлиза в Монголия, а от там се прехвърля в безводните територии на пустинята Гоби. Керванът е принуден да се отбранява от нападенията на разбойнически банди, да се пригажда към трудно поносимия климат, а отвъд Анси едва не бива отнесен от бурните води на внезапно придошлата река.
Но най-тежкото изпитание тепърва предстои. Навлязъл в тибетска територия, отрядът на Рьорих бива спрян на 6 октомври 1927 от тибетска войскова част и заставен „временно“ да се установи на лагер върху пустинно ветровито плато. Генералът, който издава заповедите и ръководи обиска, уверява, че проверката няма да трае повече от два дни, подир което експедицията свободно ще продължи пътя си. Но в бележките на Рьорих е написано:
„Генералът замина в Кам и ласкавите два дни се превръщат в свирепи пет месеца стоене в летните палатки при студ минус 60 градуса по Целзий, при ураганни ветрове на височина 15 000 фута. С нас са оставени вечно пияният майор и дивите дрипави войници. Забранено ни е да говорим с минаващите кервани, забранено е да купуваме храна от населението. Керванът бавно загива. Всеки ден при палатките лежат нови трупове и глутниците диви кучета шумно си поделят новата трапеза. От 104 животни загиват 90. Умряха пет души: трима монголски лами и двама тибетци. Малонов подпухна от сърдечни припадъци и накрая също умря. Жената на прикрепения към нас майор заболява от възпаление на белите дробове и умира.“
„Лешояди и орли спорят с глутниците кучета за плячката… Засилват се студовете и вихрите. По бялата равнина няма жива душа. Падат коне и камили. Искахме да ни пуснат в щаба на генерала в Кам — «не може». Искахме да ни пуснат в Източен Тибет — «не може». Искахме да ни пуснат изобщо назад — «не може». За всичко — «не може».“
Обсадното положение бива вдигнато едва в началото на март 1928 и оределият керван се отправя към Нагчу, но произволът от страна на властите продължава. На Рьорих бива запретено да мине през Лхаса и той е заставен да предприеме друг маршрут, ненужно удължаващ пътя му цели два месеца. Най-сетне, подир последна поредица мъки, в края на май 1928 експедицията отново стига до Дарджилинг, откъдето е тръгнала преди повече от три години.