Текила и синьо дайкири
Шрифт:
— Как е Стъбс?
— Питам, ама не ми казват. Слушай, Принцесо, снощи, докато лежах буден, всичко ми стана ясно. Някой се опитва да потопи Океания.
— Океания ли?
— Моя мечта, която е на път да се осъществи. За това исках да говорим. Джуниър ще ти каже всичко.
— Кой се опитва да потопи Океания?
— Същият, който е пронизал Стъбс. Ето ти защитата. Някой иска да ме махне от картинката. Няма ли Хал Грифин, няма и Океания.
Каквото и да беше това. Виктория се цапна по врата, където един комар се беше настанил да закусва.
— Искам да кажа — продължи Грифин, — ако Стъбс не се оправи
— Така защитаваме клиентите си в повечето дела с косвени улики. Доказваме основателно съмнение.
— Не е достатъчно. Трябва да намерите човека, който го е сторил.
О, само това ли, помисли си тя.
— Да се молим Стъбс да оживее. Той ще те оневини, нали така?
— Надявам се.
Беше очаквала уверено „Точно така, по дяволите!“. А не неясно „Надявам се“. Неопределеният отговор на Грифин повдигаше още въпроси, но не питаш клиент по телефона дали е застрелял някого. Вместо това му каза да си почива и приключиха разговора.
Настигна Стив и Боби — момчетата Соломон, — които бяха коленичили с наведени ниско над пясъка лица, сякаш търсеха изгубена контактна леща. Състезаваха се кой прилича повече на белите чапли, които шляпаха из плитчините и завираха клюновете си във водата.
Стив се изправи и изплю една малка мидена черупка, на горната си устна имаше мустак от пясък. Изглеждаше прекалено невинен за опитен съдебен адвокат, какъвто беше.
— Какво каза клиентът ни? — попита той Виктория.
— Че е натопен.
— Боже! Никога не съм го чувал досега.
Боби се изправи на крака и изтръска пясъка от голите си колене. Носеше панталони, срязани на бермуди, и жарсена фланелка на футболния отбор на университета в Маями. Беше нисък и кльощав и дори сандвичите на Стив с хляб панини, шунка и кашкавал и плодовите фрапета, не бяха сложили много месце по кокалите му.
— Къде е самолетът? Скучно ми е.
— Хидропланите здравата реват, докато излитат — каза Стив, тъй като знаеше, че момчето се плаши от силните шумове. — Не искам да се стряскаш.
Хлапето презрително се изсмя.
— Да не съм момиче!
— Не казвам, че си.
— Не ме е страх. „Гръман Малард“ са много добре обезопасени.
— Проверил си ги? — попита Виктория.
— В мрежата. Отне ми трийсет секунди. Ако искате да разберете нещо за хидропланите, просто питайте. После проверих Националната метеорологична служба. Няма бури, постоянни югоизточни ветрове — роден имитатор, момчето сниши гласа си както го правят синоптиците: — Страхотен ден за летене, риболов или просто излежаване на слънце. Още в единайсет.
Виктория се надяваше полетът да мине гладко. Стомахът й се свиваше от буламача със скариди и овесени ядки, който Хърбърт беше изпържил за закуска. Ако на зазоряване нямаше достатъчно морски котки, приготвяше и печени сандвичи с наденички коризо и сирене чедар, прокарвани с подсладеното ракетно гориво „Кафе Кубано“.
— Ако имаш нужда от търсене, само кажи — инструктира я Боби. — Десет пъти по-добър съм от чичо Стив на компютъра.
Тя разроши и без това чорлавата му глава.
— Ти си най-умното момче, което познавам.
Виктория обожаваше Боби и се учудваше на напредъка му. Преди по-малко от две години Стив го беше спасил от религиозна секта, където майка му го
[* Отнася се за хора с по-висок интелектуален, но по-нисък социален капацитет. — Б.пр.]
Стив си беше взел поука от критиката й към вчерашната му тениска и беше облякъл нова с друг надпис: „Единствената следа, която съм оставил в живота си, е върху бельото ми.“ Дали наистина смяташе това за напредък, или просто я дразнеше? Е, със сигурност щеше да впечатли Джуниър Грифин, Господин Подготве от детството й.
Виктория беше облечена с бяло горнище и къса морскосиня пола на волани, с дантела отдолу, в същия цвят като океана. Сандалите й „Маноло Бланик“ отиваха на цвета на полата. Две секси каишки отстрани се закопчаваха на глезените и привличаха погледа към прасците й. Това беше идеята, нали така? Сандалите й бяха подарък от Стив, е, не съвсем. Беше защитавал шофьор на камион от Порт Маями, който имал навика да доставя контейнерите в своя „прибери си сам“ склад, вместо на съответните получатели. Стив загуби делото и шофьорът беше разорен и пратен в затвора. Но един контейнер, натъпкан със скъпи италиански обувки, удобно беше паднал от камиона преди произнасянето на присъдата и на Стив му беше платено в кожа, вместо в зелено. Ако работата не потръгнеше, Виктория можеше да остане гладна, но никога боса.
Преди да напуснат баржата на Хърбърт, внимателно си беше сложила сенки с цвят „коняк“, които явно добре се връзваха с червилото с цвят „тропически залез“. Секси, естествено, но не евтино. Русата й коса беше небрежно разрошена. Както Стив казваше — „в стил Мег Райън“, макар че последния път, когато я беше видяла на екрана, косата на Мег не беше нито руса, нито рошава.
Сега, във влажната сутрин, докато чакаше да бъде откарана до частния остров на чичо Гриф, Виктория се чудеше защо си беше направила целия този труд. И какво беше приятното бръмчене, което усещаше? Нима кубинското кафе беше по-силно от обикновено?
_Добре, нека бъдем честни. Ще видя Джуниър, пораснал, след всичките тези години._
Погледна крадешком към Стив, на него явно нищо не му бръмчеше отвътре. Беше изял две пълни чинии с пържена риба и имаше киселото изражение, породено от раздразнение в комбинация с лошо храносмилане.
— Защо спа навън снощи, чичо Стив? — Клекнал до водата, Боби събираше рачета с големината на нокът.
— Имам морска болест.
Боби се разсмя.
— Лодката не е помръднала дори.
— Обичам хамака.