Текила и синьо дайкири
Шрифт:
Въпросът озадачаваше и Виктория. Не беше виждала чичо Гриф от погребението на баща си, тоест от дванайсетгодишна възраст. Сега, без всякакво предупреждение, той се бе обадил по телефона.
— Знам само, че има някаква работа за мен.
— Искаш да кажеш _за нас._
— Не знае за теб.
— Но нали си му казала?! Соломон и Лорд.
— Разбира се.
Така ли се почва? Малка безобидна лъжа, последвана от по-голяма, не толкова безобидна.
Господи, как мразеше това! Трябваше да каже истината на Стив.
Изоставаше, вдигаше същинска буря, докато се опитваше да я настигне. С изключение на плуването — само пляскане и никаква скорост — Стив беше истински атлет. Беше тренирал лека атлетика в гимназията и беше играл бейзбол в университета на Маями, проявил се бе като посредствен батър и страхотен рънър.
„Соломон полита… и краде втори удар.“
Добра закваска за адвокат, реши Виктория. Премяташ питчъра, правиш се на кетчър и крадеш начален удар. Дори думичката му лепваше от раз. Можеше като нищо да надбяга противниковите играчи и да изрита топката от ръцете им. Но както повечето спортисти, не си знаеше мярката. Мислеше си, че е добър във всичко. Покер. Ремонт на коли. Секс. Добре, биваше си го в леглото, много дори, след като успя да го научи да забавя темпото и да престане да се опитва да отбележи точка още при първия удар.
На стотина метра от брега започна да размахва крака, изчаквайки да я настигне.
— Е, къде ще ядем? — попита той задъхано.
Съвсем в стила му. Планираше вечерята, докато обядваха.
— Чичо Гриф е направил резервация в „Луис Бекярд“.
Изръмжа одобрително.
— Обожавам панираните им скариди. Ще вървят с черен костур за предястие и мус от манго за десерт.
Секс и ядене, помисли си тя. Дали изобщо мисли за нещо друго?
— И ще се приберем в стаята навреме за „Спортен център“ — додаде той.
Да, разбира се, че мисли.
Въобразяваше ли си или нещо тормозеше Виктория? Не можеше да прецени. Мълча си през целия път по морската магистрала, като от време на време поглеждаше към Залива, където червените глави на коралите надничаха през плитката тюркоазена вода. Попита я как вървят делата й — бяха разделили работата на негова, нейна и обща, но на нея не й се говореше за работа. Беше изпял няколко шлагера на Джими Бъфет. Но тя не се присъедини към търсенето на „изгубената солничка“ от песента.
Каза си, че всичко е наред. В крайна сметка беше я прегърнал, докато махаха с крака и се опитваха да се държат над водата. В светлината на здрача беше направо неотразима, кожата й беше порозовяла, хванатата на опашка коса, с цвят на масло и уиски, подсилваше скулите й. Малки гърди, дълги крака, стройно стегнато тяло. Усети приятна тръпка в плувките си. Въздухът беше натежал от солта и кокосовото масло и той беше с жената, която обичаше, жената, която поради необясними причини явно също го обичаше.
Според изчисленията му все още имаха време
Наблизо двама сърфисти се опитваха да се пуснат по веднъж за последно. Над главите им морските птици се спускаха и кряскаха. Чу как от колоните на бара се носи салса, Силия Круз пееше „Животът е карнавал“.
Абсолютно вярно. Стив смяташе живота си за карнавал, пълен със слънце и морски бриз, като в реклама за бира. Беше по-добре от това да сразиш някоя мегазастрахователна компания със седемцифрена присъда. Не че някога го беше правил, но можеше да си представи. По-добре от това да откраднеш начален удар по време на бейзболен мач в колежа. Както го беше направил срещу „Флорида Стейт“. Естествено, отборът му беше загубил. Ама моментът беше адски як.
— Стив, трябва да поговорим — каза Виктория.
— Абсолютно — гледаше как розовият пояс от облаци на хоризонта посивява. На брега туристите викаха и се радваха, сякаш имаха нещо общо с чудото на нощта. — За какво трябва да говорим?
— За нас.
_Охо!_
Според опита на Стив, когато една жена искаше да говорят _„за нас“_, карнавалът на живота се канеше да събере шатрата си. Набързо прехвърли вероятните си прегрешения. Не се беше държал грубо с майка й, въпреки че Нейно величество не можеше да го понася. Не беше оставял седалката на тоалетната вдигната поне две седмици. Не беше флиртувал с други жени, дори и с екзотичната танцьорка, която беше представлявал в едно доста похотливо и сластолюбиво дело.
— Сега пък какво съм направил? — прозвуча виновно.
Виктория го прегърна през врата и преплете пръсти, докато въртяха с крака из водата в пълен синхрон.
— Държиш се с мен като със секретарка.
О, това ли било! Поне не беше нещо, заради което да го изритат от леглото.
— Не е вярно. Но аз съм старшият съдружник.
— Точно това имам предвид. Не се държиш с мен като с равна.
— Стига, Вик. Преди да се появиш ти, фирмата си беше моя.
— Каква фирма? Соломон и съдружници беше фалшива реклама. Соломон и Лорд е фирма.
— Добре, добре. Ще бъда по-чувствителен към… — Какво? Това беше фраза от доктор Фил или Опра, или от някое женско списание в чакалнята на зъболекаря.
Ще бъда по-чувствителен към…
Подхвърляш го, когато приятелката ти е разстроена. Но е по-добре да знаеш за какво говориш, мамка му!
— Нуждите ти — завърши той триумфално. — Ще бъда по-чувствителен към нуждите ти.
— Никога няма да израсна като адвокат, ако нямам автономия.
— Какво искаш да кажеш?
— Недей да се палиш. Няма да повлияе на връзката ни, но искам да продължа сама.