Текила и синьо дайкири
Шрифт:
— Сама какво?
— Искам да си отворя собствена кантора.
— Да развалиш фирмата? — стреснат, той престана да маха с крака и потъна под водата. Тя го сграбчи за косата и го издърпа обратно. — Но ние сме страхотни партньори — бързо каза той и изплю водата като херувимче от фонтан.
Не можеше да повярва. Защо искаше да разтури един печеливш отбор?
— Толкова сме различни двамата. Аз спазвам всяка буква от закона. Ти го прескачаш.
— Тук ни е силата, Вик. Взаимно се допълваме. Ти ги целуваш по бузата, аз ги ритам в топките — като въртеше крака, за да не потъне,
— Не можеш да се промениш — ти си такъв, какъвто си. Докато е Соломон и Лорд, винаги ще съм на втория стол. Трябва да си създам име.
За малко не се изпусна и не каза: „Какво ще кажеш за името госпожа Виктория Соломон?“
Но щеше да прозвучи отчаяно. Пък и никой от двамата не беше готов за подобно обвързване.
— Няма да те моля да останеш — каза рязко той. — Щом това ще те направи щастлива, карай соло.
— Сърдиш ли ми се?
— Не, давам ти простор — още един израз, който си беше свил отнякъде. — Демонстрирам ти уважението си и…
Кънтящ рев в далечината.
Какъв, по дяволите, беше този шум?
Джет? Трябваше да ги забранят тези проклетии. Но когато се обърна с лице към хоризонта, разбра, че звукът беше различен. Рев на огромни двигатели.
Моторна яхта се носеше с рев към брега. И. ако не завиеше — право към тях.
От водата беше невъзможно да се преценят нито размерите на лодката, нито скоростта й. Но от звука — гърмящия рев на застигаща лавина — Стив разбра, че е огромна и бърза. Професионална яхта, която става за лов на риба меч или риба тон в открити води. Не за размотаване по брега около плувци, водни колела и плацикащи се хора.
Стив си каза, че трябва да запази самообладание. Кретенът щеше да обърне при кея със знака „Забранено за моторници“. Щеше да вдигне двуметрово миницунами към брега, хората на борда щяха да му ударят по един голям смях и по едно още по-голямо питие.
Хайде де, обръщай вече!
— Стив…
— Не бой се. Някакъв каубой се перчи.
Но лодката не зави и не намали. Напротив, носеше се с пълна сила към тях, навирила бушприт като тънък патрициански нос към небето.
Това вече разтревожи Стив.
Беше на петстотин метра. Подскочи от една вълна, падна и разплиска водата, после пак подскочи. Видя как разпенената вода се стича по корпуса и се плиска върху палубата. Ревът се усили, гърлен баритон, сякаш дузина ферарита форсираха двигатели. Кучият му син сигурно се движеше най-малко с четирийсет възела.
Приближаваше се, носът беше насочен право към тях. След двайсет секунди щеше да ги помете. Сърфистите се пръснаха. Плувците се разкрещяха и зацапаха към брега. Хората на плажа скочиха от шезлонгите си и отстъпиха назад. Спасителят надуваше свирката, заглушаван от рева на двигателите.
Примижа с очи под блясъка на потъващото слънце и видя, че на капитанския мостик няма никой. Лодка без капитан.
— Хайде! — извика Виктория и заплува успоредно на брега.
Стив я сграбчи за глезена и я дръпна. Нямаха нито време, нито възможност за маневриране. Имаха само пет секунди.
— Гмурни се! — нареди й той.
С широко отворени очи Виктория си пое дълбоко
Гмурнаха се право надолу, като махаха с все сила с крака.
Под водата Стив чу витлата, висок пронизителен звук, който заглуши рева на дизеловите двигатели. Последван от странно усещане, удар в гърдите. Сякаш някой го фрасна с чук в гръдната кост. Миг по-късно чу тракането на бутилконос делфин, но се досети, че това е сонарът на лодката, който го бомбардираше с невидими вълни. Изведнъж тягата на витлата го загреба и го повлече първо нагоре, а после го закопа надолу. Превъртя се със задника нагоре и се удари в пясъчното дъно с рамо, усети как вратът му се изви под болезнен ъгъл. Извъртя се, с широко отворени очи, отчаяно търсейки Виктория, но видя само мътния вихър на пясъка. После зърна крака й, който се носеше към повърхността. Оттласна се с крака от дъното и я последва.
Двамата се показаха над водата точно когато лодката отскочи от пясъчния склон и полетя във въздуха с въртящи се витла. Стив чу писъци от плажа, видя как хората се пръснаха, когато моторницата прелетя над първия ред шезлонги, отнесе покрива от палмови листа на открития бар и помете покритата с брезент съблекалня. Дървеният корпус се разцепи по средата с трясъка на хиляди трошащи се бейзболни бухалки, двете му половини се разделиха перфектно, като черупките на добре строшен орех.
— Вик! Добре ли си?
Но тя вече плуваше към брега.
Виктория не обърна внимание на виковете на Стив да го изчака. Не, старши съдружникът трябваше сам да я настигне. Беше видяла надписа на кърмата, когато лодката излетя от водата: ФОРС МАЖОР IV. Веднага позна името, спомняше си първата _Форс мажор_, дори след толкова много години.
_Как е възможно?_
На място, където повечето яхти се кръщаваха с прозаични двусмислици като „Волен ездач“ и. „Мокри сънища“, — тази лодка можеше да принадлежи само на един човек. В правото „Форс мажор“ беше нещо, което излиза извън контрол. Свръхестествена, неустоима сила. Като мощна яхта… или още по-мощния й собственик.
Стив продължаваше да й крещи да го изчака, когато стъпи на пясъка и се затича към разбитата лодка. Мостикът лежеше на една страна на пясъка, хромираният рул беше усукан на възел. Парчета стъкла, разкъсани възглавници, извити перила се търкаляха навсякъде. Риболовният стол, откъртен от основата си, седеше здраво забит в пясъка, сякаш чакаше да дойде рибарят.
Дузина флоридски омара пълзяха по пясъка, наблизо се виждаше разбит пластмасов живарник. Нещо мърдаше около антената на един от омарите. Трябваше й секунда, за да осъзнае какво е това странно нещо.
Стодоларова банкнота! Острата антена на рака се подаваше право през носа на Бен Франклин.
После видя и останалите. Цял рояк зелени банкноти се носеше по брега като ято морски птици.
— Този диша, но здравата се е контузил.
Беше спасителят от хотела, надвесен над слаб мъж с дочени шорти и блуза с къс ръкав и яка. Лежеше на една страна, неподвижен, крайниците му бяха извити гротескно под различни ъгли, като на счупена кукла. Спасителят внимателно го обърна по гръб и ахна. От гърдите му стърчеше харпун.