Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
Беше мъжът, когото Харди забеляза в залата. Сравнително хубав, силен, което личеше дори под добре скроения му костюм, той имаше грижливо оформена червеникава брада и тъмнокестенява коса. Странна комбинация, която, според Харди, се дължеше на боя.
— За какво й е бил на Джени психар? — попита Том Дистефано.
Нанси Дистефано сложи ръка върху рамото на сина си, а Лайтнър каза:
— Вие трябва да сте Том.
— Не. Аз съм английската кралица.
Майка му застана между двамата.
— Не бъди груб,
Харди се зачуди дали Том изобщо е в състояние да се владее достатъчно, за да бъде каквото и да било — дори груб. Какъвто и да беше източникът на гнева му, беше повече от ясно, че го е обзел изцяло. Оглеждаше се наляво и надясно, сякаш искаше да побегне. Майка му не пусна ръката му, но той се отскубна и се обърна към Харди:
— Да не би да се опитвате да я изкарате луда? Това ли е идеята? Мислите, че е смахната?
— Ни най-малко. — Лайтнър сякаш се стремеше към някакъв помирителен тон, с който да обхване всички и всичко.
Фримън реши, че е длъжен да ръководи представлението и не отстъпи.
— Все още не сме се спрели на някаква стратегия — каза той. — Дженифър е невинна, докато не се докаже обратното. Мисля, че по този въпрос всички сме съгласни.
Картината беше многопластова — гняв, разместване на позициите, тревога, мъка, сила. Братът Том беше в центъра, може би донякъде укротен, но Харди се надяваше никой да не избере точно този момент, за да го тласне по-нататък. Щеше да загуби.
Сега обаче Том нямаше срещу кого да насочи гнева си и стоеше здраво стъпил на земята, свиваше юмруци, дишаше тежко.
— Е… — промърмори той и затърси отговора на нещо в застлания с линолеум коридор. — По дяволите!
— Ще трябва да се справим със ситуацията — отбеляза Лайтнър. — Положението е тежко и е напълно нормално човек да се ядоса… Ние всички понякога се ядосваме…
Харди погледна Фримън. Всяка професия си има жаргон. Може би в обкръжението на Лайтнър това минаваше за нормален разговор… Но Нанси имаше друга грижа, не се интересуваше нито от гнева, нито от жаргона.
— Не могат да поискат… — не успя да произнесе „смъртно наказание“ — … на дъщеря ми, нали? — Всеки миг можеше да се разплаче, стискаше ръката на мъжа си.
Харди реши да отклони вниманието от Фримън, да разпредели напрежението по-равномерно.
— Госпожо Дистефано, още сме твърде далеч дори от началото на делото, да не говорим за произнасянето на присъдата и наказанието. Засега е излишно да се тревожим за това.
— По-добре е да се тревожим, при това сериозно! — извика Том. — Ако сега не вземем мерки, ще се случи!
— Том? Да не би да знаеш нещо, което аз не знам? — попита Харди.
— Да. Знам! — отговори Том. — Знам, че хора като нас не могат да се надяват на честен съд. Не можем да се преборим с тях.
— С тях? Хора като вас? Какво имаш предвид?
— Бедните хора, работещите хора, по дяволите. И онези, които имат мангизи.
— Дженифър също има пари, Том — отбеляза Фил.
— Не са нейни, татко. Знаеш го. На Лари са. Затова е цялата работа, а всичко останало е блъф. Искат да си върнат мангизите, това е.
— Кой иска? — учуди се Харди.
— Нямат намерение да я приемат при тях, нали? Тя е от друго тесто… Точно както ни отряза Лари. Само че Джен се опита да си пробие път. Омъжи се за смахнатия доктор, караше лъскава кола, мъчеше се да стане една от тях. Те не прощават такива работи. Идват и ти виждат сметката, това е.
— Никой не иска да й види сметката, Том.
— Майко, ти не разбираш нищо… Хващаш се на лъжите им. Нали затова сме на този хал…
— Том, престани! — намеси се Фил и застана между жена си и сина си, но Том се зае с него:
— О, да, разбира се! Ти си готов да изтърпиш всичко, нали, татко?
Стана за миг — ръката на Фил полетя и се стовари върху лицето на Том високо над бузата. Звукът отекна във фоайето.
— Не смей да ми държиш такъв тон!
Мъжете бяха настръхнали, Нанси се вмъкна между тях. Разплака се. Том отстъпи назад и вторачи гневен поглед в родителите си.
— Майната му! — изсумтя той най-накрая, обърна се и хукна по коридора.
— Съжалявам за сина си — каза майката на двамата адвокати. — Мисли си, че светът…
Това беше моментът. Гардът бе свален и Фримън реши да се възползва. Зае се с Фил.
— Често ли се виждахте с Дженифър, господин Дистефано? Ходехте ли си на гости?
— Да… да, разбира се. Тя ми е дъщеря. Затова сме и тук днес.
Фримън се обърна към госпожа Дистефано.
Тя обаче поклати глава.
— Не сме ги виждали от години.
Фил се опита да заглади положението.
— Е, Лари беше много зает, винаги. Не че не сме…
Нанси го прекъсна:
— Лари не я пускаше, Фил. Изобщо не се виждахме с тях. Никога.
Харди, Фримън и Лайтнър проследиха с очи родителите на Дженифър, които тръгнаха като попарени по коридора. От една от вратите зад тях излязоха момче и момиче — засмени и прегърнати. Може би Томасино току-що бе оставил единия от тях на мира.
— Е, каква е защитата, докторе? — обърна се Фримън към психиатъра.
Отпуснат, с ръце в джобовете, Лайтнър нямаше нужда да се замисля. Кимна към коридора, където изчезнаха родителите на Дженифър.
— Разстроени са, не мислите ли? Може да се очаква.
— Може да се очаква — повтори Харди. Тръгнаха през тълпата към асансьорите. Харди и Фримън смятаха да се качат горе, за да се видят с Дженифър — да разберат, дали имат клиентка.
Лайтнър клатеше глава.
— Току-що получихте нагледен урок. Поколения… Бащата бие майката и децата. Децата бият собствените си…