Тринадесетият съдебен заседател

Лескроарт Джон

Фримън отвори вратата и влязоха.

— Всяко нещо по реда си.

— Може би наистина не е.

— Може би — съгласи се Фримън. — От друга страна, може и да е.

Дори и шепотът отекваше в сводестата празна зала. Дизмъс Харди и Дейвид Фримън седнаха на последния ред — дълга, твърда и студена пейка от светло дърво. Фримън започна да прелиства папката, скръстил крака, с незапалена пура в устата си. От време на време вадеше листове от препълненото куфарче на Харди.

— Много е окуражаващо да говори човек с

теб, казвали ли са ти го?

Фримън сви рамене.

— Клиентите ми ме обичат. Защо? Защото ги отблъсквам. Дали смятам, че са виновни? Дали ме интересува? Вероятно… и за двата въпроса. Повечето пъти.

— Повечето пъти мислиш, че са виновни?

Фримън вдигна поглед от документите и го изгледа.

— Повечето пъти са виновни. Нашата работа е да ги отървем, така че ме интересува преди всичко това.

— Е, аз установих, че много силно ми се ще да й вярвам. Плачеше, изглеждаше наистина съкрушена.

— Заради загубата или задето са я хванали? — Фримън отбеляза с пръст мястото, където четеше. — Знам, знам. Аз съм жесток и циничен. Но все пак сълзи се ронят поради най-различни причини, не на последно място сред които е самосъжалението, а когато някой е хвърлен в затвора, повярвай ми, това чувство е много силно. Човек може много сериозно да рухне, виждал съм го. — Продължи да чете и след още две страници попита: — Тя е хубава, нали?

Харди кимна.

— Млада?

— В документите пише, че е на двайсет и осем.

— Двайсет и осем… значи млада. — Самият Фримън беше може би на петдесет и осем. Според Харди той не изглеждаше по-стар от осемдесет. — Добре. Млада, красива и разплакана… Естествено, че ще си склонен да й вярваш. И знаеш ли какво? Предполагам, че и тя е наясно с това. Независимо дали е убила мъжа си или не, госпожа Уит много добре знае какъв ефект оказва плачът на един нормален топлокръвен мъж, какъвто си ти. А ефектът е, че си склонен да й вярваш, че ти се иска да я утешиш. Повече от всичко друго искаш да я накараш да престане да плаче, нали? — Фримън извади пурата от устата си, изплю листче тютюн и пак я лапна. — И като стана дума, кажи ми честно. Това е нещо като мое лично изследване на общественото мнение. Направила ли го е, или не.

— Не знам. Склонен съм да мисля, че не.

— За кое точно не?

— Не знам.

— Кое не знаеш?

— Не съм сигурен… за момчето, Мат. А ако не е убила него, всички останали обвинения рухват, нали?

— Смяташ, че не е убила детето?

— Не го виждам.

— Защо? Само не ми казвай, че не е от тези.

— Добре. Поради две причини — отвърна Харди навъсено. — Най-напред, тя не просто отрече, стори ми се искрено изумена, че някой би могъл да си помисли, че е тя. Дори не искаше да говори за това, Дейвид. Искам да кажа… държеше се, сякаш е станала някаква странна грешка, която скоро ще се оправи. Що се отнася до това, че е убила собствения си син, как е възможно някой да си помисли, че… Както казах, успя да ме убеди.

— Диз, Диз… Да предположим, чисто теоретично, че тя го е направила. Ако е така, направила го е

заради парите от застраховката. Дотук съгласен ли си? Добре. Да решиш да убиеш някого е много рисковано. Хората непрекъснато правят такива неща, но тези, които убиват за пари, са нещо по-различно. Ако Дженифър Уит е извършила тези убийства хладнокръвно, можеш да си сигурен, че не би го признала. Поела е риск… вече го е поела… и възнамерява да получи всичко или да изгори. Това е. Коя е другата причина?

Фримън бе оборил първата и чакаше втората.

— Просто мисля, че не е от тези…

Фримън се наведе над документите отново.

— Плаща ми се на час и смятам, че не е достатъчно.

Харди прие укора усмихнато.

— Ако махнем сина Мат, обвиненията срещу нея не изглеждат достатъчно сериозни.

— Не можем да махнем Мат. Той е бил там. Ще ми се да не е, но е бил и това е. Пауъл няма да се откаже. Убийството на детето изправя това момиче пред газовата камера.

Харди бе водил този разговор многократно. Дори и Дженифър да бе убила съпруга си Лари, а той не бе убеден в това, чувстваше се абсолютно сигурен, че смъртта на Мат е била някаква трагична случайност, някаква лоша карта. Така или иначе, тя бе извадена от тестето и беше попаднала у тях, сега трябваше да я изиграят.

— Все още си мисля, че ако съдебните заседатели са свестни, ще я пуснат да си отиде.

— Ако са свестни, могат да пуснат и хунския вожд Атила, само че не разчитай на това.

Фримън се наведе напред и бащински сложи ръка на рамото му. Не за първи път Харди се зачуди как е възможно Фримън да е постигнал такива големи успехи и да е толкова симпатичен. Както винаги, нуждаеше се от бръснене. Устните му бяха дебели и червеникави. Бялото на мътните му очи имаше жълт оттенък, а по кожата около тях имаше петна. Беше хубав, колкото прокажен глиган — ако глиганите боледуват от проказа.

— Историята с парите няма да се хареса на заседателите. Ако повярвам, че е невинна, всъщност ще намаля шансовете й, даваш ли си сметка за това?

— Как така?

Фримън се огледа в празната съдебна зала, за да е сигурен, че никой не може да ги чуе.

— Прилича на ходене по въже. Искаш да убедиш сам себе си, че защитаваш невинен човек, дотук добре, това е част от играта. Но ако наистина започнеш да вярваш, че клиентът ти е невинен, ще приемеш, че съдебните заседатели ще видят същото, което виждаш и ти. Ще сметнеш, че искат да ти повярват, да приемат твоето тълкуване на фактите.

— И аргументите ти няма да са убедителни, защото не си ги изпитал пред самия себе си — допълни Харди.

— Виждаш ли? Диз, вярвам, че имаш усет за нашия бизнес. — Фримън премести пурата в устата си. — Ако нещата опрат до съдебните заседатели, значи клиентът ти вече здравата е загазил и трябва да погледнеш на положението колкото се може по-сериозно.

— Гледам сериозно, Дейвид. Питаш ме, дали дълбоко в себе си вярвам, че Дженифър Уит е невинна. Най-малкото, не съм убеден, че обвиненията срещу нея са толкова непоклатими…