Тринадесетият съдебен заседател

Лескроарт Джон

Лайтнър се раздвижи, вторачи се в Харди, после се огледа, сякаш търсеше помощ. Най-накрая се обърна към Вилърс:

— Не съм длъжен да отговоря, нали? Мога да се позова на… Петата поправка на Конституцията.

Вилърс кимна.

— Ако сте убеден, че отговорът ви ще ви инкриминира.

Той изтри длани в панталоните си. Погледна Дженифър, после Харди.

— Позовавам се на Петата поправка на Конституцията. Няма да кажа нищо повече, без присъствието на адвокат.

Това беше единственият му шанс, последният.

Обаждаше

му се, когато се караха. Лари я пребиваше от бой.

Защо не го остави? Няма да стане по-добре. Литературата, практиката, всичко показва това. Беше й го казал. И въпреки всичко, не би го оставила. Беше убедена, че трябва да продължи да полага усилия.

И той слушаше. Съветваше я. И, разбира се, правеха любов.

Излъга Харди и съда за това, но каза истината, че не му е безразлично какво ще стане с нея. Не му е безразлично? Твърде меко казано. Да, тя го обичаше и то не само заради прехвърлянето на чувствата от един обект на друг. Той смяташе така. Но тя имаше семейство. Просто нямаше да напусне тях. И той никога не би могъл да я има истински. Обаждането на Коледа вечерта не беше, за да му каже, че е решила да си отиде. Поредният скандал, поредният побой, поредният зов за помощ. Той реагира. Така би трябвало.

И пак. Понеделник сутринта. Ново обаждане, нови кошмарни удари. Единственият му шанс, единственият й шанс… Би могъл да я спаси… да я има… би направил всичко за нея… Всичко…

„Олимпия Уей“. Красивата й къща. Улицата е пуста, мъртва, тиха под щипещото сутрешно слънце. Дженифър излиза да бяга. Има достатъчно време. Няма да се върне…

На улицата няма жива душа.

Той е бил тук. Три пъти. Следобед. Мат и Лари са някъде. Познава разположението на къщата. Знае къде е пистолетът. Не че е решил да го използва предварително. Или? Не. Не е очаквал да се стигне до това. Щял е да поговори с Лари, да му каже какво й причинява. Но вече е дошъл и… изглежда…

— Какво има?

— Доктор Уит, дойдох, за да поговорим. Може ли да вляза? Става дума за жена ви.

Виновните очи се присвиват.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Нейният психотерапевт. — Оглежда пустата улица. — Гарантирам пълна дискретност.

Никакви други звуци. Сами в къщата, двамата.

— Добре де, за какво става дума?

— Доктор Уит, тя има нужда от мен. Обади ми се. Горе ли е?

— Не, няма нужда от вас. Какво искате да кажете? Как така се е обаждала? Кога? За какво си говорихте?

— Каза ми, че ще е тук. Отново сте я пребили. Ще я взема със себе си.

— Какво? Няма да вземете никого. Тя не си е вкъщи.

— Ако изляза оттук, ще се обадя в полицията. Ще се обадя веднага.

— Какво става, по дяволите! Какво искате?

— Да видя Дженифър. Искам тя да напусне тази къща. Тя е моя пациентка. Би трябвало да знаете какво означава това, докторе.

— Не е тук. Казах вече, че я няма.

— Искам да се уверя сам. Иначе ще се обадя в полицията моментално. Не можете да я принуждавате да търпи това…

— Искате някакви доказателства? — увереността е намаляла.

Най-накрая

горе, спалнята.

— Ето, видяхте ли? Казах ви, че я няма. А сега се пръждосвайте. Веднага!

Пистолетът е там, където е казала тя — в шкафчето.

— Няма да стане.

Не е нужно да мисли повече. Събитията го завладяват.

— Какво ще правиш с това… по дяволите!…

Шумът, точно срещу него, другият звук… може би там… през цялото време… вода ли тече? Не я е чул. Шумът престава. Това е. Спирането на шума. Там има някой.

— Не мърдай. — На Уит. Уит замръзва. Кръвта нахлува в главата му.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш!?

— Кой е там, вътре?

Уит крещи:

— Мат, стой вътре! — Наполовина обърнат, опитва се да го уплаши. — Не излизай! — И се появява другият пистолет… за част от секундата… зад вратата на банята. Някой се кани да стреля! Но не се вижда никой. Само страх. Сянка. Всичко става кошмарно бързо.

Уит се хвърля напред. Но и нещо друго, малко встрани, в същия миг, откъм банята, зад вратата. В периферното зрение се мярка цев, друг пистолет. Боже! Има някой. Свидетел! Нещо повече — заплаха.

Не остава нито секунда. Светкавичен поглед встрани. Пистолет е… но има нещо нередно… много ниско е… някой е клекнал? И гърми. Пистолетът гърми!

Няма избор. Завърта се, насочва, натиска спусъка, точно когато вижда…

… момчето, приклекнало излиза, държи пистолет, насочва го? Пак гърми. Не може да бъде. Не може да е Мат, Мат е на училище. Работен ден, а баща му си е у дома… сам.

Трябва да престане! Непременно! Но пръстът е стиснал твърде силно. Пистолетът отскача, изтрещява като бомба в малката стая, огледалото в банята се пръсва на стотици парчета, заляно с ярко червено…

Вече няма спиране. Един миг, докато Уит е скован от ужас, занемял от трясъка, вперил поглед в разкъсаното тяло на сина си…

Част от секундата, докато осъзнае ужаса, но това стига. Лайтнър вдига отново пистолета, насочва го, Уит се хвърля напред с нечовешки крясък, с вдигнати ръце.

Лицето, очите, обезумелият мъж, който се приближава…

_Невъзможно е да не стреля. Невъзможно е да не улучи…_

Репортерите хукнаха към телефонните кабини. Зажужаха миникамери. Харди се върна на мястото си. Като насън видя, че Вилърс удря с чукчето си, че Пауъл е прав, безмълвен. Нанси е права в залата. Нанси, която миналата нощ потвърди, че е изпратила на Мат пистолет играчка.

Лайтнър отпуснат на стола. Харди седна на мястото си и погледна към Дженифър — тя плачеше и не бе в състояние да се овладее.

Пауъл и Теръл арестуват Лайтнър за лъжесвидетелство. Вилърс се прибира в кабинета си сама.

След половин час се връща на мястото си. Харди и Дженифър държат ръцете си през цялото време. Нанси и Том са дошли на първия ред, точно зад парапета, Фримън се приближава до масата на защитата. Пауъл седи на стола си и се преструва, че чете някакви документи. Лицето му е навъсено.