Тръпката
Шрифт:
— Разбира се, сори, не исках да звуча като някакво мрънкало…
Той затвори вестника и сложи ръката си върху нейната.
— Извинявай, Ребека, естествено, че ще заминеш, окей? Последното, което ти трябва преди такова пътуване, са разправии на домашния фронт. Спах трудно, имам много работа, знаеш…
Той и хвърли кучешки поглед и тя се усмихна послушно в отговор.
— Разбира се — смотолеви, — няма проблем.
Пълната промяна в отношението му трябваше да я зарадва, но вместо това се чувстваше преди всичко разочарована.
Мике беше чудесно момче, никога не започваше караници и винаги отстъпваше, когато бяха на различни
Вместо това се хвана, че съжалява, задето не му стовари пътуването до Афганистан в лицето, когато и се удаде възможност. Че не наля масло в огъня само за да види какво ще се случи. Но добрите момичета не правеха така…
Той сигурно щеше да се мръщи някоя и друга минута по-дълго, но крайният резултат щеше да е същият.
Тъжният кучешки поглед и „Извинявай, Бека“.
По някаква причина от тази рутина започваше все повече да не я свърта, а предложението да започне работа в компанията, където беше той, не я привличаше с абсолютно нищо, макар и да предлагаха почти двойно по-голяма заплата.
Понякога и липсваше времето, когато просто се срещаха за малко секс без обвързване. Тогава той беше позабавен, по-вълнуващ по някакъв начин…
Тя грабна част от вестника и започна разсеяно да го прелиства. След няколко секунди той направи същото и тя можеше да остане насаме с мислите си.
Имаше всичко, за което можеше да мечтае — и въпреки това не беше доволна.
Какво не и беше наред?
Когато я изпразни, в сметката на Играта имаше два милиона долара плюс малко дребни.
Действително малко по-малко, отколкото се беше надявал първоначално, но напълно достатъчно, за да си живее удобен живот.
Една част от парите отиде за банките, които му помогнаха да заличи следите, друга — за адвоката, който уреди разни неща у дома. Плати дълговете по апартамента му, създаде фонд, който да покрива текущите разходи, и още един, който осигури на ченгето, което едва не беше убил при „Линдхагенсплан“. Значителна цифра за нанесените щети. Новосъздаденият Специален полицейски фонд отпусна на инспектор Ханс Крюсе субсидия от един милион крони, освободени от данъци, за храброст по време на служба. На същото основание неговата колежка Ребека Нормен получи сума, отговаряща по размер почти до последното йоре 3 на ипотеката и в „Ханделсбанкен“.
3
Монетна парична единица в Швеция, отговаряща на една стотна от кроната. — Б.пр.
Благодарение на адвоката, всички документи бяха 100% кашер 4 така че никой от получателите не възрази срещу щедрите дарения. Освен зова той знаеше, че старите му дружки Густав „Козела“ Бох и Фарук „Манге“ Ал-Хасан бяха получили по един дебел плик в пощенските си кутии, чието съдържание повече от щедро покриваше разходите за два затрити ЕС-мотопеда и един опушен магазин за компютри.
След всички разноски и удръжките за ежедневни разходи му остана около половината от плячката.
4
Разг. наред,
Стабилен милион в долари, адски добре каширан, където само той можеше да го намери. Не беше зле…
В екипа и имаше четирима души — трима мъже и една жена.
В действителност трябваше да са повече, но в сегашната ситуация броят на наличните охранители далеч не отговаряше на търсенето.
Но както и да е…
Четирима добре обучени опитни охранители, които бяха работили заедно дълго време и които знаеха точно как протичат обичайните процедури. Макар че всички се познаваха от по-рано, новият началник почти винаги означаваше известен фактор на несигурност. Независимо какво казваха хората, когато ги питат, повечето не обичаха особено промените. Проблемът с нейната група беше, че не бяха имали шеф няколко месеца, и се очакваше заместникът Давид Малмен да стане новият ръководител.
Другите трима го слушаха и щеше да им бъде трудно да приемат реорганизация, ако не я направеше самият той. Групите с неформални водачи никога ме издържаха в дългосрочен план. Беше го виждала отблизо, когато караше стаж, а също и по-нататък в кариерата си.
Щяха да и трябват както безпогрешна интуиция, така и решителност, за да се справи. Толерансът на грешка беше на практика нула.
Полетът беше тежък, с три прекачвания, преди да стигнат до Хартум.
Минаха през няколко нощувки в хотели и редица срещи, докато уредят различните формалности.
Суданските власти искаха да инспектират всичко — оръжията им, оборудването за комуникация и бронежилетките. Освен това всички документи трябваше да се проверят, подпечатат, да се проверят повторно и пак да се подпечатат, преди да получат превозните си средства и най-накрая да потеглят.
Колкото по на юг отиваха, толкова по-пуст ставаше пейзажът. Сухата червена земя се разпростираше навсякъде около тях, завихряше се под автомобилите им и проникваше през всички пролуки, така че дрехите и оборудването им постепенно се сдобиха с хрускащо розово покритие.
Въпреки че беше зимно време, жегата на моменти беше почти нетърпима. Каролина Мудин караше, а тя самата стоеше на шефското място до шофьора.
Бенгт Есбьорнсон караше голямата кола зад тях и ги возеше с преводача.
Колегите Малмен и Йорансон щяха да пристигнат два дни по-късно с правителствения самолет заедно с министъра. През това време тя и другите двама трябваше да успеят да проучат местата, които щяха да посетят.
Зад начина, по който бе планирала мисията, имаше замисъл. Тя и Петер Йорансон бяха състуденти и по-рано бяха работили много пъти заедно, така че тя се чувстваше съвсем комфортно с него.
Малмен и Есбьорнсон пък бяха гъсти и като ги разделеше, а и ако и останеше време за малко приказки с Мудин, както се надяваше, щеше да има възможност да шлифова новата групова йерархия. Но трябваше да признае, че до момента плановете и вървяха криво-ляво…
Решението и да задържи Малмен като заместник-ръководител не бе посрещнато с ликуването, което беше очаквала. Всъщност това не беше толкова странно. Тя далеч не бе имала особено голям избор.
През самото пътуване нещата също не вървяха кой знае колко по-добре.