Тръпката
Шрифт:
— Отиваме директно в бедуинския лагер — no more hard driving, okay?
Шофьорът погледна в огледалото към побелялото лице на HP и кимна мълчаливо в отговор. Всички прозорци бяха свалени, климатикът работеше до дупка, но въпреки това не можеха да се отърват от острата миризма на повръщано, която се носеше от брадата и дрехите му.
Анна се наведе напред и прошепна нещо на Венсан. HP видя как устните и почти докоснаха ухото на французина и двамата избухнаха в нов общ изблик на смях.
Едва ли този, за чиято сметка се смееха, щеше
Той реши да ги игнорира и вместо това се загледа през страничния прозорец. Слънцето беше напът да се превърне в червено кълбо на хоризонта и сенките зад пясъчните дюни ставаха все по-дълги. В далечината бавно кръжаха няколко черни птици. Кръг след кръг над същата точка в пустинята.
Движението беше странно успокоително — почти хипнотизиращо — и за известно време го накара да забрави за клатенето на автомобила.
Не знаеше какво всъщност беше очаквал от лагера на бедуините, може би няколко брезентови палатки и две крастави камили с BO 20 ? Умерена доза опърпано пустинно ежедневие, която да задоволи туристите? Трябваше да се досети. Това все пак беше страната на изобилието.
Лагерът се намираше в малка падина — десетина павилиона, описващи кръг и обърнати навътре, заобиколени от висока плътна ограда от дамаска или друг материал, който приличаше на слама и сигурно щеше да ги предпази при пясъчна буря. Покрай оградата бяха поставени редица телефонни стълбове, снабдени с прожектори, а между тях бяха опънати шарени лампички и знаменца. Отпред оградата преминаваше във висока стена с две наблюдателни кули и отворена порта.
20
BO, body odour — (лоша) телесна миризма. — Б.пр.
Всичко беше в средновековен стил, но съдейки по цветовете и състоянието му, цялото място вероятно беше новопостроено.
Паркираха колите пред стената и в същия миг, щом минаха през портата, към тях се понесе арабска поп музика. По средата на откритото пространство в центъра на лагера имаше голям дървен под, покрит с арабски килими, а върху тях имаше редица ниски маси с възглавници за сядане, които вероятно можеха да поберат стотина гости. Оказа се, че постройките, които бе видял, докато се приближаваха, нямаха четвърта стена и бяха открити откъм средата на лагера. Вътре в тях имаше още места за сядане, а освен това и кухня, сувенирен магазин и павилион с наргилета.
Всичко това изглеждаше, меко казано, леко абсурдно тук, насред пустинята — почти като мираж.
— Salaam-aleikum, welcome, welcome my friends! — извика дребен дебел мъж в бедуински дрехи, докато подтичваше да ги посрещне.
— Подранили сте, вечерята започва чак след час, но през това време можете да си купите сувенири, да покарате бъгита, да пробвате пясъчен сърфинг, да яздите камили или да пушите наргиле. Ако
Мъжът се усмихна широко и направи пауза, докато затихнат подхилкванията.
— Ако искате да се освежите, тоалетните са ей там.
Той посочи към една барака в далечния край на лагера, след което погледна HP многозначително.
— Бели денс шоуто започва в десет, добре дошли още веднъж и се надявам, че престоят ви при нас ще е приятен!
Въпреки че на HP най-много му се искаше да потъне между няколко възглавници с едно наргиле, той неохотно реши да последва съвета и да се пооправи.
Оказа се, че тоалетната има душ глава, свързана с маркуч към казанчето, и след малко акробатически упражнения и много сапун той успя да се поразкраси сносно.
Ризата му замина в най-близкото кошче. Вярно, че беше от тайландска коприна и шита по поръчка, но той с готовност я жертва, за да може да си възвърне поне част от самоуважението. В магазина за сувенири си избра розова туристическа тениска с психеделични арабски мотиви и без особен ентусиазъм остави продавача да я допълни с кърпа, която омота около главата му.
Щом всичко беше готово, отиде и се настани върху възглавниците до една от ниските маси, поръча си бира и зачака другите да се наиграят в пясъчника навън.
Венсан и Анна се върнаха едва когато започна да се смрачава. Вървяха плътно един до друг, телата им се докосваха през цялото време и те си бъбреха свойски на френски.
Всъщност не трябваше да му пука. Не беше влюбен в нея или нещо такова — абсолютно не. Но все пак имаше някои правила. Анна беше неговата компания, той я беше довел тук.
Не можеше да не забележи погледите на останалите от групата. Но опциите му бяха доста ограничени. Беше в пустинята и нямаше къде да ходи и макар че парещото чувство на унижение все повече прерастваше в нажежен гняв, той не можеше да измисли нищо. Вярно, с Венсан бяха на един ръст, но онзи беше значително по-жилав и определено изглеждаше, че може да се грижи за себе си, ако се наложеше. На всичкото отгоре франсето имаше подкрепата на цялата си шайка, така че да го покани във fight-club едва ли беше добра идея.
Освен това самият той беше много повече lover, отколкото fighter…
Не, единственото, което му оставаше, беше да се преструва, че не му дреме, да се погрижи да се напие и/или напуши възможно най-бързо и после да хване първия удобен керван от камили, който се махаше оттук.
Реши да вложи цялата си енергия в това начинание.
Бели денс шоуто съвсем не развесели вечерта му. Оскъдно облечената дама се извиваше известно време, след което покани публиката да стане, и скоро дансингът се напълни със седемдесетина туристи. Самият той предпочете да остане в ъгъла с мис Мари-Анна, но вместо това го завлече една от французойките, която беше твърде хубава, за да я отреже.