Тръпката
Шрифт:
Валтерш и кимна насърчително да продължи.
— Видях или възможно е да съм чула хора, повалени от куршуми, тълпата се разбяга и в паниката си хората се събаряха едни други на земята. Продължихме да отстъпваме, аз се оказах приклещена между колата и вратата и точно тогава той се приближи тичайки.
— Имаш предвид атентатора?
— Точно така.
— В доклада си пишеш, че той е изскочил пред колата, че си го видяла да рови за оръжието и след това да го вади. Че си мислела да изстреляш предупредителен изстрел, лошата видимост и движението на колата са направили това невъзможно…
— Точно
— Възможно ли е да е станало така, Ребека, просто излагам една теория така, между колеги…
Валтерш я погледна над ръба на очилата си за четене.
— Като се вземе предвид, че никой от другите охранители или останалите хора на мястото не е забелязал атентатор — не може ли да е било така, че стресовата ситуация и ограничената видимост да са повлияли на преценката ти? И е възможно да си се объркала по отношение на извършителя?
Тя отвори уста, за да отговори, но той я прекъсна.
— Никой тук няма да сметне това за странно, напротив — той разпери ръце към другите в стаята. — Всички знаем какво е, когато адреналинът препуска. Започваш да виждаш като в тунел, фокусираш се върху отделни детайли, които всъщност трябва да се разгледат в по-общ план. Мобилен телефон се превръща в граната, фотоапарат се превръща в револвер… Случвали са се такива неща. Не е ли възможно да е било така, Ребека?
Тя понечи да отговори, но Рунеберг сложи ръка на коляното и. Очевидно беше подценила чичкото. Макар че завоалираше нещата добре, именно той щеше да се опита да изкопчи някакво признание от нея.
Тя пое дълбока глътка въздух.
— Не виждам причина да коментирам какво са видели или не са видели другите. Мога да отговарям само за себе си — каза тя възможно най-сдържано и забеляза как усмивката на Валтерш помръкна. — Видях атентатор и оръжие, опасността както за охранявания човек, така и за екипа беше очевидна, така че действах в съответствие с правомощията си.
Тя погледна бързо към Рунеберг с периферното си зрение и получи одобрително кимване в отговор. Валтерш погледна разочаровано към документите пред себе си и Вестергрен веднага пое щафетата.
— Какво е отношението ти към факта, че на мястото са умрели хора, Нормен? Вероятно като директно последствие от съмнителните ти действия…
Ребека потръпна. Да, беше разбрала, че има пострадали хора, може би дори убити от стрелбата на войниците — но да и го захвърлят така в лицето, беше съвсем друго нещо. Но съдейки по изражението на Вестергрен, него изглежда не го беше грижа, че е прекрачил границата.
— За пореден път… — каза тя толкова спокойно, колкото можа, но гневът и бе напът да избие на повърхността. — Взех решението си въз основа на оценката на опасността за моя екип и моя обект. Не мога да поема отговорността за това какво са направили или не са направили други хора.
— Значи не ти пука, че около теб са загивали хора, това ли искаш да кажеш?
— Естествено, че не! — отсече тя, но преди да успее да продължи, Рунеберг я прекъсна.
— Какво целиш с тези въпроси, Вестергрен?
Двамата мъже впериха погледи един
— Свидетелят трябва да пази мълчание по време на разпита — изчурулика Валтерш отстрани, но никой не погледна към него.
— Интересува ме дали полицейски инспектор Нормен наистина осъзнава, че последиците от съмнителните и действия включват това, че са умрели хора? Че тя пряко или косвено е причинила смъртта им, като е провокирала стрелба от страна на войниците?
— Нещо си се заблудил, Пеле…
— Наистина ли е така, Луде? Може би трябва да си преговориш малко по-добре параграфите в закона за служебни нарушения, вместо да висиш толкова във фитнеса?
Рунеберг се изправи бавно и Вестергрен направи същото.
— Нека всички се поуспокоим — изкряка Валтерш. Той също се надигна от стола и с известно усилие застана между двамата мъже.
— Разпитът е прекъснат в 09:51 за кратка почивка.
Беше стоял в килията около три денонощия. Или поне така му се струваше. Спеше на дървената койка, сереше в кофа и се опитваше да убие времето, както можеше. Естествено, така му се пушеше, че щеше да пукне. Но поне му дадоха малко дрехи.
Бяла тениска и оранжев гащеризон, който му беше с два номера по-малък.
Първите часове буквално се беше насрал от страх, но след като се посъвзе и пое малко течности и храна, пелените в мозъка му се вдигнаха и той започна да събира две и две.
Беше доволно напушен, когато ченгетата го хванаха, а освен това бяха разкрили фалшивия му паспорт, но макар че и двете престъпления вероятно бяха доста сериозни тук, такова отношение не им отговаряше.
Нещо не се връзваше…
— Какво, по дяволите, беше това? — тя се вторачи в Рунеберг, докато шефът и разсеяно човъркаше кафе машината.
— Нищо особено…
— О, хайде, та вие за малко да се сбиете там вътре, ти и Вестергрен… Познавате ли се?
Рунеберг кимна неохотно.
— Пеле и аз работихме заедно в полицията преди доста време, още тогава беше подло копеле — беше неколегиален, ако ме разбираш?
Тя сви рамене в отговор.
— И?
Рунеберг въздъхна.
— Преди няколко години подаде молба за прехвърляне в Сепо и когато ме попитаха, аз възразих срещу назначаването му. По някакъв начин той разбра за това и оттогава чака шанс да ми го върне. Имах предчувствието, че той ще се нахвърли на този случай, все пак колко често се случва някой охранител да се озове във ВР?
— Значи затова настоя да дойдеш с мен? Да си играеш на защитник?
Той измърмори нещо.
— Оценявам идеята ти, но щеше да е по-добре, ако ми беше разказал от самото начало…
Той кимна.
— Напълно си права — трябваше да го направя, но всички можем да сгрешим, нали?
Хвърли и дълъг поглед, който тя все още се опитваше да разтълкува, когато ги извикаха обратно в стаята за разпит.
— Отнесохме случая до прокурора… — започна Валтерш. — Обичайната процедура в такива случаи е да уведомяваме писмено началника ти за всички решения, след което той или тя трябва да предприеме евентуални мерки, докато разследването приключи.