Тръпката
Шрифт:
Първоначално въобще не мислеше да казва нещо на шефа си, просто да приключи с разпита и да го забрави. Той трябваше да бъде нещо съвсем рутинно — нали все пак си беше свършила работата и не бе допуснала грешка. Или във всеки случай това се опитваше да си втълпи…
Но Рунеберг изглежда вече знаеше, че са я повикали във ВР, и беше настоял да я придружи като свидетел.
— Просто информативно е, не съм заподозряна в нещо, Луде — възрази тя.
— Те това искат да си мислиш, Нормен. Почти всички вътрешни разпити започват информативно.
И ето че сега стояха в стаята за разпит…
Въпросът беше само кой се беше погрижил тя да се озове тук.
Далеч не липсваха кандидати.
Малка стая, облепена с плочки и миришеща на хлор, койка, закрепена за пода маса и два завинтени стола — това беше всичко.
Някъде далеч забръмча климатик и скоро той усети студена струя въздух откъм гърба си.
Бяха свалили всичките му дрехи освен гащите и той започна да трепери само след няколко минути.
Главата го болеше и макар че вероятно го бяха отвели обратно в града, все още чувстваше устата си, като че беше пълна с пустинен пясък.
Всичко му беше мъгла с несвързани поредици от образи тук-там. Полицейският хеликоптер, който кацна до лагера, раздаване на заповеди, хора, които си крещяха нещо едни на други.
В следващия му спомен беше с белезници зад гърба и го закопчаваха здраво за една от седалките.
После трябва пак да се е отнесъл, защото не си спомняше нищо от самия полет.
Имаше неотложна нужда от дрехи, чаша джава и топъл душ, но преди всичко от обяснение какво, по шибаните дяволи, ставаше!
Задникът му щеше да измръзне в тая стая, което беше иронично, защото навън сигурно беше трийсет градуса.
Две минути, след като зъбите му започнаха да тракат неконтролируемо, вратата се отвори и вътре влезе пълничък дребен мъж, окичен с мустаци и добре изгладена бежова униформа.
Той остави една сива карта на масата и след това се настани на стола срещу HP. Разгърна картата, извади бавно чифт очила за четене от единия преден джоб и започна да чете.
— E-e-e-mbasssssy — изтрака HP през зъби. — N-need Embass-ssy, нно май н-не разбираш к-какво ти каз-вам? I h-have rights, you knoww, пр-пра-вва!
— О, да, разбирам какво казвате — отвърна мъжът и безукорният му английски накара HP да подскочи, — Проблемът е, че не знам с кое посолство да се свържа. Не е норвежкото, защото паспортът ви е фалшификат.
Той погледна HP над тънките си очила.
— Името ми е сержант Азиз, следовател в кралската дубайска полиция. Но кой сте вие всъщност?
Той гледаше HP въпросително.
— Не успяхме да открием каквато и да е информация за истинската ви самоличност нито във вас, нито сред вещите ви в хотела. Човек почти би
Полицаят се наведе над масата.
— … също така не може да има някакви права — нали така?
— И така, Нормен, да обобщим — пристигнали сте на мястото и сте заварили пътя блокиран от тълпа хора. Вместо да слезете от автомобилите и да продължите пеша до сградите с охрана и ескорт от правителствени войници, ти си решила да прекратиш операцията, дотук вярно ли е?
— Забравяш атентатора — изстреля тя, все по-раздразнена от саркастичния тон на разпитващия.
Вестергрен хвърли продължителен поглед на колегата си.
— Той не се ли е появил, след като сте се качили обратно по колите?
— Не. Забелязах го, докато все още стояхме намясто — преди да взема решението за отстъпление.
— Беше ли въоръжен още тогава? — въпросът отправи гологлавият дребен чичко Валтерш и тя се обърна към него.
— Не, не още. Носеше торба и ми се стори, че мярнах оръжие в нея.
— Стори ти се? Мярна? Не беше ли сигурна?
Отново говореше Вестергрен все със същия дразнещ тон.
Тя пое дълбоко въздух.
— Точно както вече казах, възприех това, което видях, като оръжие. Всичко стана страшно бързо, невъзможно е да се каже в кой миг какво точно се случи…
— Разбираме това, Ребека — кимна Валтерш, — Но въпреки това бихме искали да се опиташ да раздробиш събитията колкото можеш, до най-малките подробности. Това ще ни помогне да разберем всичко по-добре, все пак нито Пер, нито аз сме били на мястото.
Той кимна към своя колега и отправи към нея още една приятелска усмивка, на която тя не можа да не отвърне.
— Стана, както ви разказах. Пристигнахме, спряхме и докато се опитвах да направя оценка на ситуацията, видях атентатора сред тълпата. Наблюдавах го в продължение на няколко секунди, след което прецених, че ситуацията е толкова опасна, че съществува риск както за охранявания обект, така и за екипа, и затова наредих да прекратим.
Тя се усмихна облекчено на Валтерш и хвърли бърз поглед към Рунеберг. Шефът и не издаваше никакви емоции, вместо това стоеше със скръстени ръце и наблюдаваше двамата мъже от другата страна на масата.
— И какво се случи после, Ребека? — продължи Валтерш меко.
— Започнахме да се движим назад и тогава тълпата полудя. Проби през огражденията и навсякъде настана хаос. За малко да бъда съборена, но успях да се задържа на крака и да извадя служебното си оръжие. Тогава бе открита стрелба…
— Значи си открила пряк огън? — Вестергрен атакува като кобра, но тя не налапа примамката.
— Не, произведох предупредителни изстрели — три на брой по-точно и тъй като не можех да стрелям в земята поради риска да улуча трето лице, бях принудена да стрелям във въздуха. Приблизително в същия момент някой друг започна да стреля, вероятно войниците измежду тълпата.