Тютюн
Шрифт:
Чакъра се върна на обед малко сърдит от това, че Ирина не беше отишла на лозето сутринта. Вчерашното й смущение го бе изпълнило с подозрение. Той поръмжа, понахока малко непокорната си дъщеря, но доброто ядене и хубавото вино поправиха бързо настроението му. Лозето даде добър плод, а и цената на тютюна се вдигаше. Той дремна малко, после лъсна ботушите си и отиде на работа.
Ирина се приготви за излизане. Косата си тя бе навила на руло още сутринта. Много й се искаше да облече някоя от по-хубавите си дрехи — бялата ленена пола и тъмносинята копринена блуза с къси ръкави, — но се боеше да се събуди
Когато излезе от къщи и тръгна към лозята, обзе я тревога. Това не бе страх — силна като пантера, тя не се боеше физически от мъжете, — а по-скоро смущение, което идеше от неувереност в себе си. Защо отиваше на тази среща? Може би това щеше да усложни живота й, да разбърка следването й, да разстрои плановете й… Не беше ли по-добре да се върне? Ала нещо неумолимо и силно я теглеше към безработния младеж с вехт костюм, с красиво лице и хладни очи.
Гроздоберът беше на привършване и само тук-таме в някое лозе имаше още хора, които се забавляваха с песни, акордеони и китари. По шосето пристъпваха коне, натоварени тежко с последните кошове грозде. От храстите свиреха щурци. Един заек изскочи отнякъде и хукна лудешки по тютюневите стърнища. От синьото небе, от слънцето, което грееше меко, без зной и омара, от планината, полето и хълмовете, потънали в пламъци на умираща растителност, лъхаше спокойствие, наситено с тъга и тихата чувственост на южна есен.
Борис лежеше под бряста върху пожълтялата трева и подпрян на лакътя си, четеше книга. Четеше вдълбочено, сякаш беше излязъл от града, за да прекара деня именно така, без да се интересува дали Ирина щеше да дойде, или не. Когато я забеляза, той се изправи спокойно и постави книгата в джоба си.
— Не те очаквах толкова рано — каза той, като подаде ръка.
— Трябва да се прибера в къщи преди седем — обясни тя.
— Строги ли са родителите ти?
— Да, като всички прости хорица. Но аз съм свикнала да уважавам предразсъдъците им.
— Това е добре… — Борис я погледна изпитателно, сякаш се мъчеше да отгатне нещо в характера й. — Това показва умение да избягваш излишни разправии.
— Правя го, защото обичам родителите си.
Тя почувствува смущение от хладното му и красиво лице с тъмни, дълбоко поставени очи.
— Обзалагам се, че идваш за първи път на среща — произнесе той, като забеляза вълнението й.
— Не е за първи път — излъга тя оскърбено. — Ходила съм и друг път.
— Как?… Вън от града ли? — попита той с шеговито възмущение.
— Да, вън от града. С възпитани мъже, разбира се.
— Ти не умееш да лъжеш.
— А ти си лош, ако искаш да ме накараш да лъжа.
— Аз не съм толкова лош!… — възрази той насмешливо и после добави: — Тук има много прах и минават хора, които ще си въобразят, че сме любовници. Искаш ли да се изкачим към параклиса над боровата гора?
Към параклиса!… Но това беше много далеч! Щеше да закъснее, да се върне в къщи след идването на баща си. Ала несъзнателното й желание да преживее нещо я накара да се съгласи.
По тясна и стръмна пътека те минаха през боровата гора, постлана с кафява иглолистна настилка и напоена
— Значи, медицина!… — рече той малко подигравателно, като запали цигара.
— Да.
Тя се загледа в хоризонта. Нежните й мургави бузи се бяха зачервили от изкачването.
— А няма ли да се омъжиш? — Той се усмихна, но Ирина не забеляза това.
— Първо ще свърша университета.
Тя уточни мечтите си, вплитайки в тях и идеята да работи в далечни, южни страни. Борис я наблюдаваше с хладния блясък на очите си.
— Това е добър план… — произнесе той най-сетне. — Това е тъкмо животът, който трябва да води момиче като тебе… Но колкото за южните страни, боя се да не те направят глупава фантазьорка.
— Защо? — попита тя.
— Защото човек се чувствува добре само там, където може да спечели пари.
— Ти никак не приличаш на братята си — замислено произнесе тя.
— Да, никак. Те са комунисти.
— Какво стана с големия ги брат? С какво се занимава той сега?
— Чете забранени книги и агитира между глупците срещу властта… Изкара романска филология, но не го приемат за даскал, понеже има присъда от септемврийските събития… Сега се занимава с преводи… с просия или нещо подобно… не знам точно с какво.
— Колко жалко!…
— За какво?
— Задето е комунист.
— О, да!… С тази глупава идеология той зарази и малкия ми брат… Причиняваше хиляди неприятности и лишения на семейството. Изобщо той се оказа глупав и неблагодарен човек.
Ирина се намръщи.
— Ти си много несправедлив — каза тя. — Брат ти положително не е глупав или неспособен човек… Подозирам, че една моя съученичка е влюбена в него, знаеш ли?
— Да, зная!… Лила, дъщерята на Шишко истифчията, нали?… Когато брат ми идва в града, постоянно се мъкнат заедно… Приличат на гърне и похлупак… Двамата са се насърбали от комунистическата идеология и това им помага да се разбират в любовта. Съчетават идеологичното с приятното.
— О, мълчи!… Лила е много почтено момиче.
— Не съм казал противното. Говоря само за брат си. Когато човек няма пари или е неспособен да ги спечели, намира изход в идеологията на комунистите. Братята ми се утешиха именно по този начин.
— Ти говориш постоянно за пари… Баща ти трябва да е много беден — съчувствено забеляза тя.
— Да, варварски, ужасно беден!… — високо и натъртено произнесе той. — Впрочем това е известно на целия град. Ние постоянно дължим суми на разни бакали, хлебари и месари в града. И затова едва ли има нещо, което да мразя повече от бедността.