Тютюн
Шрифт:
— А какво ще правим, ако не се разпенваме? — попита Лила. — Да кротуваме като овчици ли?
— Така не може! — посъветва Шишко. — Заприличали сме на анархисти! Майсторът уволни целия партиен актив на дружеството и провали всичко, което бяхме направили досега. И ти също се заяждаш за щяло и за нещяло с майсторите.
— Ние си знаем работата! — самоуверено произнесе Лила.
— Знаете, зер! Нищо не знаете! — сгълча я Шишко. — Много взехте да ставате важни напоследък вие, младите…
— Учим се от вашите грешки.
— Я гледай! Така ли? — Шишко се намръщи, но доброто му настроение не изчезна. — Ако Павел Морев те е научил това, кажи му, че и ние, старите, сме направили нещичко. Основахме масова партия,
— Павел Морев разсъждава също като тебе, но това е неправилно.
— Значи, ти почна да даваш ум и на него?
Шишко погледна дъщеря си полусърдито, полудоволно. Той беше почти неграмотен, но партията го научи да цени образованието. И за разлика от Чакъра, който едва отстъпи пред молбите на дъщеря си да не я даде в стопанско училище, Шишко направи всички усилия да улесни учението на Лила в гимназията. Но Лила не можа да завърши. Изключиха я в седми клас заради участие в маркс-ленинските кръжоци.
Тя бе тънка, височка, с гладко лице, с права тъмноруса коса и бледосинкави очи, чиято острота караше учителите да имат винаги враждебно отношение към нея. Веднъж, в часа по латински, Редингота се разсърди за нещо и нарече Лила вещица. Ала това бе красива вещица: с хубави рамене, с добре заоблени гърди и не по-лоши крака. Местните донжуани, които привечер ядяха семки край киното и оглеждаха хубавите жени, я считаха за едно от забележителните момичета в града. Но те добавяха веднага, че е непристъпна и зла като оса.
Лила познаваше всички горчиви страни на бедността: и едностайната паянтова къщичка с глинен под, в която бе прекарала тъжните години на детството си; и дългите зимни месеци на безработица, в които баща й едва намираше пари да купи хляб; и неплатените училищни такси в гимназията; и премаляването от глад през петия час; и липсата на палто през зимата; и скъсаните обувки през дъждовете на есента.
Тя познаваше всички напрежения на партийната работа: и безкрайните разпити в учителската стая около маркс-ленинските кръжоци; и тревогата от издайничеството за пръснатите позиви през нощта; и студените тръпки при явки с нелегални другари; и ужаса от мъченията, които надвисваха над нея при партиен провал.
Познаваше и цялата подлост на света, срещу който се бореше и който мразеше до дъното на душата си; и безуспешните опити на фирмите да подкупят баща й; и наивния план на един старшия да я направи провокаторка и своя любовница; и безмерната алчност на господарите; и глупостта и продажничеството на слугите им.
Лила познаваше и още много други неща. А всичко това придаваше на красотата й някаква сурова и хладна острота.
— Хайде на добър час! — рече Шишко. — Имам работа.
Той бързаше да довърши двете печки до вечерта и да ги отнесе в града, за да вземе пари.
— Татко, чакай! — бързо произнесе Лила. — Искам да ти кажа нещо.
— Казвай! — Шишко се усмихна. — Пари за подметките ли?… Ще взема довечера.
— Не, не е за пари!… — Гладкото, покрито с редки, бледи лунички лице на Лила се заля от руменина, но очите й светнаха решително. — Исках да ти кажа нещо друго… Павел Морев и аз се обичаме.
— Що?… — изхърка Шишко.
Челото и веждите му се сгърчиха болезнено, сякаш някой го беше ударил неочаквано.
— Павел Морев и аз се обичаме — спокойно продължи Лила. — Исках да знаеш това.
Шишко издаде още едно сподавено и безпомощно хъркане. Вълнението беше засилило изведнъж задуха му. Новината го порази и разстрои като внезапен провал в партийната работа. Той знаеше отдавна, че Лила и Павел работеха заедно по организацията на легалните складови дружества, но никога не предполагаше, че отношенията им могат да вземат такъв обрат. Партийната работа не беше шега. Никакви лични чувства не трябваше да се преплитат с нея. Обзе го внезапен гняв срещу Павел Морев. Лицето
Лила стоеше изправена като гъвкава фиданка, която бурята не може да превие.
— Какво? Искаш да ме биеш ли? — с укор попита тя. — Задето не крия нищо от тебе, така ли?
— Посрами партията! — глухо изпъшка Шишко.
— С какво съм я посрамила? Да не съм извършила предателство или провал?
— Посрами я с поведението си.
— Я не ставай смешен! — избухна Лила. — Ние не можем да зарежем партийната си работа и да се женим сега. Или искаш да кажеш, че имаме нужда от благословията на поп? Ако мислиш така, почни да ходиш на черква и поискай разкаяние, задето не си ме кръстил до днес.
— Не е работата в това!
— А в какво?
— Ти сама каза в какво. В наше време не ставаха такива неща.
— Във ваше време можехте да се жените, когато си искате. Нямаше буржоазия и закон за защита на държавата. А сега на всяка крачка по петите ни вървят детективи.
— Щом е така, ще си гледате само партийната работа и туйто.
Шишко седна с въздишка на стола и се опря върху масата. Той съзна, че вече няма право да се бърка в живота на дъщеря си, станала отдавна самостоятелно. В паметта му изпъкнаха зимните утра, в които Лила отиваше на училище без закуска, вечерите, в които тя четеше до късно, ваканционните месеци, през които нуждата я караше да работи в тютюневите складове… Тя не познаваше дори обикновените радости на другите работнически момичета, които обичаха да се гиздят с припечеленото, да отиват на кино или да се разхождат вечер по главната улица. Като светица живееше тя, но Шишко не забелязваше това досега и го считаше за обикновена, задължителна добродетел, сякаш Лила не беше девойка, а стара мома. Обзе го внезапно угризение за бедността, която не му бе позволила да създаде почти никаква радост на дъщеря си. Той се почувствува смазан, безпомощен, неспособен да оправдае или осъди поведението на Лила. И понеже не знаеше какво да прави, стана от стола, избърса с грубата си ръка челото и тръгна към вратата. Върху повехналата му буза се бяха отърколили няколко сълзи.
— Татко, не се тревожи! — извика Лила след него.
А Шишко въздъхна тежко, но някак успокоено:
— Не се тревожа, щерко! Ти не си вече моя дъщеря, а човек на партията… И нека тя те направлява и съди.
Лила излезе от къщи и по прашните, нажежени от слънцето улички на работническия квартал тръгна към боровата гора над градската градина, където правеше срещите си с Павел. Тя бе доволна от развръзката в къщи. „Старият“ се развълнува и наскърби, но прояви пълно доверие към нея, а повече не й трябваше. Личният живот бе отхвърлен назад и Лила се върна отново към мислите, които я занимаваха всекидневно. Пред нея се изправиха тревожно неизяснените въпроси за партийния курс, за разногласието между другарите по върховете, за подготовката на обща тютюнева стачка в града. От решението на тези въпроси зависеше всекидневната й дейност между работниците. При всяка среща Павел я осведомяваше върху тях, но откъслечно и непълно, защото сам не знаеше как ще се развият събитията. Докато потисничеството над работниците ставаше все по-голямо, членовете на ръководствата губеха време в теоретични спорове и взаимни обвинения в сектантство. Павел бе член на областния комитет и водеше борба за отърсване от остарелите методи на действие. Лила не споделяше възгледите му от страх и да не пренесе разногласията в низините. И докато вървеше в оскъдните сенки на ниските къщици и дувари — работническият квартал почти напълно бе лишен от зеленина, — тя мислеше тъжно за упорството на някои от другарите.