Убийството на улица „Чехов“

В гостната на професор Иван Астарджиев бяхме трима: Надя Астарджиева, по мъж — Кодова, дъщеря на професора; Веселин Любенов, най-младият в нашата служба, лаборант, сътрудник на Астарджиев; и моя милост — бившият ветеринарен доктор от село Момчилово Анастаси Буков, понастоящем бактериолог, също сътрудник на проф. Астарджиев.

В момента, когато започваме нашия разказ, прочутият учен се намираше във входното антре на апартамента и разговаряше по телефона. Някой безсъвестен, а може би нетактичен или просто несъобразителен човек беше си позволил да го безпокои в това доста

по-напреднало вечерно време — старинният часовник с махало току-що беше отброил единадесет часа.

Повтарям — трима от поканените бяхме в приемната. Когато единадесетият удар на часовника с махалото отзвъня, двама от гостите не бяха при нас. Доктор Петър Беровски, помощник на професора и негов пръв заместник по служба, търсеше минерална вода в кухнята и, кой знае защо, бавеше се още, макар че бутилките с минерална вода бяха сложени на съвсем видно място, на кухненската маса. А Красимир Кодов — Краси, съпругът на Надя Астарджиева, той беше слязъл в мазето и беше потънал там като в кладенец. Изпратил го беше в мазето тъстът му, професорът, да наточи още една кана вино от голямата дамаджана и да отреже още едно по-едро парче от опушения свински бут; тия специални неща професорът държеше долу, на тъмно и на хладина, за да не се развалят в кухнята, където поради парното отопление биваше винаги топло.

Тая вечер, Коледа по старому, професор Иван Астарджиев, вдовец от отдавнашни времена, беше ни събрал на имен ден. Той живееше сам и в дома му рядко се събираха много гости.

Та, значи, когато камбанката на старинния часовник иззвъня мелодично единадесет пъти, доктор Петър Беровски и Кодов — Краси не бяха в салона.

Аз бях разсеян тази вечер, малко отегчен, бях в типично за един стар ерген състояние, но при всеки сгоден случай гледах да срещна очите на Надя Астарджиева, по мъж Кодова. Тя имаше доста оригинални очи, с цвят на смарагд, със златисти точици около зениците. Бях разсеян, но вътрешно се вълнувах, а защо — не ми се мислеше по този въпрос. За малко ли неща може да се вълнува един видял и препатил стар ерген дори когато е разсеян и му е едновременно и малко скучно, и малко тъжно и дявол знае още какво. Ето например изведнъж пръкна отдавнашен спомен в душата ми и навярно заради него се развълнувах. Не заради самия спомен, разбира се, а защото той се появи съвсем неочаквано. Спомняте ли си Христина, дъщеричката на дядо Рангел от село Кестен, онази малка и дива чаровница, дето не пожела нито един път да ме погледне дружелюбно, макар че й рецитирах прочутото стихотворение „Леонели“ от Едгар По и се опитах да й подаря с най-чистосърдечни намерения чудесен гердан от драгоценни мъниста? И Христина от село Кестен имаше подобни очи като Надините, само че нейните бяха небесносини, а точиците от злато около зениците й бяха същите. Колкото и да бях разсеян, не можех да не си давам сметка, че очите на Надя Астарджиева-Кодова излъчваха една особена светлина, която много приличаше на светлината, дето се излъчваше от очите на някогашната моя приятелка Христина.

— Да ви налея ли чашка коняк? — рекох между другото на Надя.

За пръв път я заговорих тази вечер, а имах чувството, че отдавна си приказваме, и за какво ли не.

Но по това същото време ето какво се случи:

Вратата на гостната се отвори с трясък и на прага й застана един зловещ призрак, само че жив. Това беше Красимир Кодов — Краси. Но какъв Краси, господи! Върху мургавия загар на мъжественото му лице беше легнала синьо-зеленикава сянка като от прозрачен сатен, а в жълтите му очи, веднъж ласкаво-хитри, по котешки, друг път безцеремонно нагли, сега се четеше някаква невероятна смесица от пламнала възбуда и отчаян страх на диво животно, попаднало в капан. Тоя плещест здравеняк стоеше в рамката на вратата с разперени окървавени ръце, разпънат сякаш на невидим кръст, с ужасни кървави петна по долната част на карираното си спортно сако.

— Професорът е убит! — извика той.

Но викът му беше толкова глух и пресипнал, че по-скоро приличаше на съскащ шепот, сякаш суфльор подаваше реплика на отдалечен в дъното на сцената актьор.

Надя изпищя страшно, както пищи навярно всяка жена, която ненадейно види пред себе си окървавен човек.

— Как тъй — убит? — запита учудено доктор Петър

Беровски. Той влетя в гостната подир кървавия Краси. Беше отишъл в кухнята да донесе минерална вода и макар че бутилките с минерална вода бяха поставени върху масата, необяснимо дълго беше се лутал, докато ги открие. И той беше около четиридесетгодишен, колкото Краси, по-мек и заоблен в раменете и с по-затворен израз в очите си. Тоя израз на мене лично винаги ми беше напомнял затворена врата на докторски кабинет, където докторът се занимава с частна практика; врата, вапцана със замърсена сива боя. Разбира се, тази представа нямаше нищо общо с действителността, защото доктор Петър Беровски не се занимаваше с никакви болни и с никаква частна практика, той беше бактериолог. — Как тъй — убит? — повтори той, но така, сякаш Краси си правеше с него непристойна шега.

— Ей тъй! — каза Краси, като отпусна разперените си ръце. От пръстите на десницата му се стекоха върху лакирания праг няколко гъсти капки кръв. — Намушкал го някой в гърба!

Веселин Любенов, лаборантът, скочи от мястото си, блъсна Краси встрани и припна към антрето. Доктор Беровски го последва, но си личеше, че краката му бяха доста натежали. Надя седеше като заспала в креслото си, прегъната и наведена напред. Тя беше припаднала в мига, когато мъжът й, избълван от ада сякаш, произнасяше фантастичната фраза: „Професорът е убит!“

Единствен аз бях запазил спокойствие и се държах невъзмутимо. Само стаята се поклащаше малко пред очите ми, но тази измамна представа се дължеше естествено на чашката коняк, която бях изпил одеве. Открай време понасям лошо силния алкохол.

Любенов и Беровски бързо се завърнаха в гостната. Стори ми се, че и двамата ме гледат някак си вторачено, може би им се виждаше странно, че седях спокойно на мястото си. Те ме познаваха бегло и затова не знаеха колко бяха издръжливи моите нерви.

Доктор Беровски извади внимателно кърпичката си и започна старателно да бърше малкото кръв, която беше наквасила дясната му ръка. С нея беше опипвал пулса на убития.

— Ще прескоча до участъка! — рече той. — Тази работа трябва да се разследва тутакси, и то от специалисти с много висок ранг. Аз познавам някои от началниците.

Понечи да тръгне към изхода, но Любенов му препречи пътя.

— Не си правете труд! — поклати той глава и по лицето му се изписа един много решителен израз. Сякаш беше станал началник на Беровски, а докторът — негов подчинен.

— Какво? — намръщи се Беровски.

И нему, очевидно като на всички началници по света, не беше приятно да слуша разпореждания от хора с по-долен чин.

— Никой не трябва да излиза от апартамента! — каза Любенов. — Такъв е редът. Докато не дойде милиция, никой не бива да излиза!

— Но за да дойде милиция, някой ще трябва да я уведоми все пак! — надигна глас Беровски.

— Ще се обадим на милицията по телефона! — каза Любенов.

— А-ха! — кимна Беровски. — Разбирам ти съображенията момче? Ако аз например съм извършил тази мръсотия, да не би като изляза навън, да си духна на петите, или пък да залича компрометиращи следи, останали по мен. Прав си! — Той кимна на Любенов по посока на външното антре: — Хайде, момче, върви се обаждай, какво чакаш още?

Любенов тръгна за телефона, а аз изведнъж се почувствувах гузен, надигнах се от мястото си, за да помогна на Надя.

Тя седеше в креслото клюмнала, приведена, приличаше на забравена и ненужна никому вещ.

Внесох припадналата Надя на ръце в спалнята на професора. Ако бях магьосник и имах власт над разстоянията, щях да удължа пътя между гостната и спалнята стая поне с един километър. Не затова, че носех на ръце и по необходимост притисках към гърдите си една прекрасна жена, прости ми, боже. Просто исках да удължа по-нататък във времето ужасния момент на нейното пробуждане. Като повечето търговски работнички, и тя сигурно не беше кой знае колко сантиментална и едва ли обичаше отчаяно баща си, но все пак! Дъщерите са поначало чувствителни към своите татковци, затова се боях от нейното пробуждане. Щеше ми се да дойде в съзнание, когато всичко бъде сложено вече в ред: трупът — отнесен в моргата; кръвта в антрето — измита, а и собственият й съпруг — приведен в нормален вид.