Умирай само в краен случай

Райнов Богомил Николаев

— Сигурен ли сте? — запитвам, без да маркирам прекалена изненада.

— Абсолютно. И текстът на шифрограмата е още в джоба ми. Бих ви я показал, ако си струваше труда.

— Всъщност, възможно е — произнасям след къса размисъл. — Старият Дрейк вече го направи веднаж тоя номер. Само че тогава нишестето възлизаше мисля на десет кила.

— Да, знам — кима Мортън. — Обаче сега номерът не е дело на стария Дрейк. И ние имаме точни сведения, че от изходната база е бил изпратен за Варна хероин, а не нишесте. И съвсем ясно е, че хероинът се е превърнал

в нишесте от Варна нататък.

— Странно…

— Странно за нас, може би. Но не и за вас. Макар че сега вече и за нас странното става доста лесно обяснимо.

— Не смея да се бъркам в хипотезите ви — промърморвам. — Мога само да ви кажа това, което казах навремето и на Дрейк: моите хора съвсем не се интересуват от вашия хероин. По простата причина, че нямат никаква възможност да използуват тоя хероин в България.

— Знам, знам, чувал съм ги вече тия декларации — забелязва с леко нетърпение Мортън. — И дори за известно време бях наклонен да им вярвам. Само че това време безвъзвратно изтече, мистър Питър.

Той ме поглежда в упор и сега погледът му е тежък и откровено неприязнен:

— Ние мислехме, че имаме работа с банда контрабандисти, докато всъщност сме имали работа с хора от вашето разузнаване… Това е грешката ни… Фатална грешка, признавам.

— Разузнаване? — запитвам наивно. — Вие мислите, че разузнаването ще си губи времето с някакъв трафик на наркотици?

— Обаче вие също допуснахте фатална грешка, мистър Питър — продължава американецът, без да дава ухо на възраженията ми. — Вярно е, че доста удобно се настанихте в тила на противника. Само че забравихте да си осигурите евентуалния изход. И сега ще трябва да платите за всичко. Или да си получите възнаграждението — ако предпочитате тоя израз.

— И вие имате куража да ме упреквате в мнителност… — произнасям с горчивина.

— Да, вие се сетихте за изхода едва тогава, когато всички врати вече бяха безвъзвратно затворени — продължава да развива темата си Мортън. — И макар да нямам особен вкус към хумора, просто ме напушва смях, като си спомня простодушните ви опити да си осигурите виза, и то не от друг, а от мене. При пътуването, което ви предстои, вие нямате абсолютно никаква нужда от виза, мистър Питър!

Той млъква, поглежда часовника си, а сетне и тънещото в полумрак дъно на хамбара и забелязва:

— Предполагам, че човекът, за който стана дума, вече може да дойде всеки миг. Затова ще използувам случая, за да ви окажа едно последно снизхождение, което вие, разбира се, съвсем не заслужавате. Дали ще ви оставим да вървите, където ви видят очите или ще ви предложим място в нашата система, това само по-горната инстанция може да реши. В моя власт е обаче да ви върна живота. Защото вярвам си давате сметка, че в момента сте на път да го загубите.

Значи, все пак останала е една последна вратичка — би следвало да си кажа. И ако не си го казвам, то е понеже достатъчно ясно съзнавам, че се касае за една съвсем въображаема вратичка, един мираж за глупаци.

В

тоя миг ми се струва да долавям някаква смътна сянка в дъното на хангара. Една смътна сянка, мярнала се за миг и изчезнала зад най-близката бетонена колона. Може би просто тъй ми се е сторило, но едва ли, защото виждам, че и погледът на Мортън се е насочил натам.

— И тъй, готов съм да ви подаря живота, мистър Питър — връща се на своето американецът. — При едно единствено, но неотменимо условие: да ни разкажете всичко по принципа „от игла до конец“. С факти, технически подробности и най-вече имена. Съвсем лесно, нали?

— Наистина — побързвам да се съглася. — Но само в случай, че разполагах с необходимата ви информация. А аз не разполагам с нея. И просто не виждам как бих могъл да заслужа високата чест, която ми оказвате, да ме смятате за нещо съвсем различно от туй, което съм в действителност…

— Оставете бъбрежа! — прекъсва ме Мортън, който тъкмо вслушан в бъбрежа ми, не е забелязал, че додето безцелно се полюшвам насам-натам, съм се приближил на няколко сантиметра към него. — Кажете направо: да или не!

— Вие сам разбирате, мистър, че в момента изгарям от желание да кажа именно „да“. Обаче подир моето „да“ ще започнат въпросите и аз ще бъда принуден да лъжа, а понеже лъжите ми ще се разпростират в една област, която, както ви казах, е за мене тера инкогнита…

— Не мърдайте! — предупреждава ме американецът, уловил този път повторното ми придвижване.

И като повишава глас, извиква:

— Излезте, драги! Мистър Питър иска да ви види!

И още не заглъхнало ехото на тоя призив в празния хангар, иззад една от циментовите колони безшумно изниква фигурата на слаб мъж в черен шлифер и с черна шапка и с някакъв черен предмет в дясната ръка. Мъжът лениво дъвче вечната си дъвка, отправил към нас неподвижен поглед. Извънредният и пълномощен посланик на смъртта.

— Не мърдайте! — изкънтява нов призив.

Но сега вече това е призивът на моя глас. Понеже в мига, когато е повикал Марк и е погледнал към насрещната колона, Мортън неволно ми е дал възможност да се изправя зад гърба му и да забия дулото на малкия броунинг в кръста му. Една маневра, която съм обмислял педантично през цялото време на разговора с пълното съзнание, че това е маневра на безизходицата. Защото дори да допуснем, че се измъкна някак си от тая гробница, пред мене тутакси ще възникне следващият въпрос: а после?

Американецът в първата секунда сякаш все още не съзнава добре положението и дори прави неволен жест към задния си джоб, тъй че се налага да повторя малко по-свирепо:

— Не мърдайте, Мортън! Иначе ще ви изпразня целия пълнител в слабините. И то — с пистолета на стария Дрейк.

При тия думи и за да предотвратя евентуалните лудории, сам бъркам в задния джоб на американеца и изваждам приютения там револвер.

— … Стария Дрейк… — чувам ехото на собствения си глас.

Обаче ехото идва не от хангара, а от устата на Марк.