Умирай само в краен случай
Шрифт:
— Вие убихте стария Дрейк, нали?
В първия миг помислям, че въпросът е отправен към мене, ала това е слабо вероятно, тъй като тъмните, лишени от израз очи на убиеца фиксират американеца. И тогава си давам сметка, че все пак поне едно същество е било привързано към покойния гангстер. И туй същество е именно този човек с черен шлифер и птичи мозък — пратеникът на смъртта.
Ръката на Марк бавно се вдига и дулото на черния предмет се насочва към гърдите на Мортън, когото в момента използувам като жив щит.
— Не си играйте с оръжието, Марк!… Какво ви е прихванало?… — извиква в паника американецът с внезапно изтънял и напуснал басовия регистър глас.
Отговорът на противника е къс, но категоричен: два изстрела, чийто пукот е смекчен от заглушителя, ала чийто резултат е налице, тъй като пълното тяло пред мене се поклаща и аз го улавям под мишниците, за да то задържа пред себе си, защото пистолетът на Марк е все още насочен натам и вече очевидно дебне мене.
Да го задържа… Опитайте се да задържите изправено едно стокилограмово тяло, след като се е превърнало в инертна маса… То се свлича, все повече натежава и все повече ми се изплъзва.
Още миг — и ще бъда напълно оголен за куршумите на убиеца. „Трябваше да му стрелям пръв и веднага“ сещам се за част от секундата…
И това вероятно би била последната ми и предсмъртна мисъл — твърде груба за такъв трогателен момент мисъл, — ако ненадейно иззад колоната не изниква като по чудо някаква ръка, която с решителен и не търпящ възражения жест се сгромолясва върху темето на Марк. Едно теме, от което не би останало много нещо, ако не беше омекотяващото въздействие на шапката. Ето защо е полезно да носим шапки.
Не знам нужно ли е да добавям, че подир въпросната ръка се явява и самият Борислав.
Пътят на отстъплението ни не е покрит с рози, но не е свързан и с особени рискове. Ако не броим, разбира се, риска да си счупим някой крак.
Оттеглянето се извършва не откъм входа, дето дебне горилата в плимута, а през отвора, зеещ над Темза и под който в стената е взидана стълбичка от метални пръти.
Спускаме се някак си в мрачината, прехвърляме се в съседния, предназначен за товарни камиони проход и излизаме на тясна уличка, дето Борислав е гарирал форда си. Тъй че оттук нататък маневрите се извършват с по-съвременни средства, чак додето излизаме на някакъв задръстен от шлепове кей.
Оставяме колата и се прехвърляме на малка моторница, дето ни очаква младеж с тъмна фуражка.
— Към парахода ли? — пита момъкът.
— Може и към Интелижанс сървис — отвръща приятелят ми.
Но понеже нашето момче не знае къде точно се помещава този реномиран институт, то все пак подкарва към парахода.
Движим се по средата на реката, за да избегнем струпаните край брега ладии и шлепове. От двете ни страни бавно пълзят и отминават тъмните грамади на града и врязаните в небето корпуси на исполинските кранове. В далечината върху фона на мъждивото влажно небе вече се открояват двете мрачни кули на Тауър-бридж.
— Цигари имаш ли? — пита Борислав, сякаш се намираме не сред Темза, а в кабинета на генерала.
Той бърка свойски в пакетчето ми, избира една папироса, запалва и известно време смуче жадно дима, както правят всички субекти, когато са се отказали от пушенето.
— Следя го тоя Мортън още от заранта — обяснява приятелят ми, като се отпуска на седалката. — Защото знаехме, че днес заранта ще стане провалът на операцията и че Мортън веднага ще бъде уведомен. А щом бъде уведомен, ще се хване за тебе. Значи — ще ме доведе при тебе.
— Съвсем логично — забелязвам.
— Е, да, но през цялото време си мислех, че додето се въртя около къщата на тоя тип, не е чудно някой друг тип вече да си оправя сметките с тебе…
— Това също е логично — признавам. — Обаче не знам дали съм ти казвал, но моят девиз е — „Умирай само в краен случай!“.
— … И едва когато плимутът спря на Риджънт-стрийт и те прибра, усетих, че ми олеква.
— Интересно все пак, как се е състоял самият провал… — промърморвам на себе си.
— Предполагам, че е бил голям цирк. Имаме сведения, че предварително са подготвили печата за небивалата сензация: „Комунистите тровят свободния свят“… „Хероинът — тайното оръжие на социалистическа България.“ Представяш ли си: журналисти, телевизия, кинокамери… И накрая — петнайсет кила нишесте…
Той замълчава, за да може по-енергично да опъне няколко порции дим. После добавя:
— Обаче туй е само част първа на провала. Втората вече се подготвя с цял куп документи: справки, снимки и прочее. Но за това — утре.
— Напомняш ми с твоето „утре“ за една песен — забелязвам. — И за една дама. Трябваше все пак да се простя с тая дама…
— Ще се прощаваш… Ти акъл имаш ли? — промърморва Борислав.
Имам, естествено. Само че какво да правя, когато имам и спомени. И когато те ме връхлитат точно сега, защото миналото възкръсва тъкмо в мига на смъртта, а нали всяко заминаване е едно малко умиране.
Малко умиране и малко спомени. Добри и лоши. Неприятно отчетливи и съвсем смътни. Преливащи се един в друг, изникващи и чезнещи, като неясните отражения върху тъмните води на Темза, по които моторницата се носи с равно бучене. Линда с надменния си вид и страховете си; Бренда с фалшивата си грация; добрата Дорис — оня здрав дух в онова здраво тяло; и добрият стар Дрейк, този самотен вдовец; и Марк, посланикът на смъртта; и Джо, и Майк, и мистър Оливър, и Кети, и Хилда, и Стентън, без да броим многобройните горили и цялата останала фауна на оная зоологическа градина, наречена Дрейк-стрийт, и без да правим панихида за покойниците на ЦРУ. Всички тези хора… опасните и безобидните, палачите и жертвите, хитреците и глупаците, онези, все още лутащи се из тоя град, чийто тъмен силует се изрязва върху мъждивия небосклон, и другите, потеглили също като мене надолу по Темза, само че няколко педи под повърхността, понеже всяко пътуване е едно малко умиране, ала има и пътувания, при които човек умира повече.
— Ти гледаш доста прозаично на живота, Бориславе — смъмрям го. — Човек има и спомени…
Но Борислав, който е свикнал с подобни бележки, се задоволява да захвърли с решителен жест в реката изпушената чак до филтъра угарка. Сетне се загръща в шлифера и като вдига очи към внезапно протеклото, пропито с електрически сияния небе, установява:
— Пак заваля.
Информация за текста
Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007
Редакция: Mandor, 2007 (#)
Публикация:
Богомил Райнов
УМИРАЙ САМО В КРАЕН СЛУЧАЙ
Издателство „Народна младеж“
София, 1979