Версия Пеликан

Гришам Джон

— Знам. Нека просто да се появим тихичко и на двете места, да поседим, без да кажем нито дума, и после да се измъкнем.

— Струва ми се, че си прав — удари топката президентът.

9

Томас Калахан спа до късно. Сам. Беше си легнал рано, при това трезвен. И сам. Трети ден поред нямаше лекции. Беше петък и погребението на Розенбърг щеше да е утре. От уважение към своя кумир нямаше да преподава конституционно право, докато старият Ейб не намереше вечен покой.

Калахан си направи кафе и седна по халат на терасата. Беше захладняло с първия студен повей на есента и Дофин стрийт отдолу гъмжеше

от делови и енергични хора. Той кимна на старицата на отсрещния балкон, чието име не знаеше. Бърбън стрийт беше на една пряка и туристите вече бяха наизлезли със своите карти и фотоапарати. Никой не забелязваше зората във Френския квартал, но към десет часа тесните улички бяха вече задръстени от разнасящи стока камиони и таксита.

В подобни късни утрини, а те съвсем не бяха малко, Калахан се радваше истински на свободата си. Преди двайсет години беше завършил право и повечето от съкурсниците му сега работеха къртовски по седемдесет часа на седмица в някоя от ония големи правни фирми, където стресът беше част от занаята. Бе изкарал две години в частния сектор. Някаква гигантска фирма във Вашингтон с поне двеста юристи го бе наела направо от университета. Бяха го набутали в една кутийка да пише досиета цели шест месеца. После го сложиха на конвейера да отговаря на запитвания на клиентите по дванайсет часа на ден и да отчита шестнайсет. Казаха му, че ако успее да вмести следващите двайсет години в близките десет, може да стане съдружник на трийсет и пет години. И щеше да е вече напълно изтощен. Калахан искаше да доживее петдесетте, че и отгоре, и заряза скуката на частните фирми. Направи докторат по право и стана преподавател. Спеше до късно, работеше по пет часа на ден, пишеше от време на време по някоя статия и общо взето се забавляваше чудесно. Тъй като нямаше семейство, заплатата от седемдесет хиляди на година се оказа повече от достатъчна за двуетажната къщичка, поршето и алкохола. Ако умреше по-рано, то щеше да е от уискито, а не от много работа.

Беше платил за това, естествено. Мнозина от приятелите му в Правния факултет бяха съдружници в големи фирми, пишеха писмата си на специални листове с релефни фирмени знаци и имаха доходи от по половин милион. Те сядаха на масата с големите шефове от Ай Би Ем и „Тексако“ и „Стейт Фарм“. И деляха властта със сенатори. И имаха офиси в Токио и Лондон. Но той не им завиждаше.

Един от най-добрите му приятели от факултета беше Гавин Верхик, който също се бе отказал от частните фирми и беше отишъл да работи за правителството. Започна първо в Отдела за граждански права в Министерство на правосъдието, после се прехвърли във ФБР. Сега беше специален съветник на директора. Калахан трябваше да пристигне във Вашингтон в понеделник на някаква конференция по конституционно право. Двамата с Верхик смятаха да вечерят заедно в понеделник и да се напият.

Трябваше да се обади и да потвърди уговорката, както и да си поразмърда малко мозъка. Набра номера по памет. Прехвърлиха го няколко пъти и след пет минути питане за Гавин Верхик се добра до него.

— Давайте по-бързичко — отряза той.

— Радвам се да те чуя — заяви Калахан.

— Как си, Томас?

— Сега е десет и половина. Не съм се облякъл още. Седя си тука, във Френския квартал, пия кафе и гледам пешеходците по Дофин стрийт. Ти какво правиш?

— Ей че живот! При нас е единайсет и половина и не съм напускал службата, откак намериха труповете в сряда сутринта.

— Направо ми се гади, Гавин. Той ще подбере двама нацисти.

— Е, разбира се, в моето положение не мога да коментирам подобни въпроси. Но подозирам,

че си прав.

— Подозираш дръжки. Вече си видял съкратения му списък от кандидати, нали? И вие сега си правите съответните проверки, нали така? Хайде, Гавин, с мен можеш да споделиш. Кой е в списъка? На никого няма да кажа.

— Нито пък аз, Томас. Но едно те уверявам — твоето име не фигурира вътре.

— Е, ти ме скапа.

— Как е мацето?

— Кое?

— Хайде, Томас. Новото маце.

— Красива, страшно умна, мила, нежна.

— Говори ми още, говори ми.

— Кой ги е убил, Гавин? Имам право да знам. Аз съм данъкоплатец и имам право да знам кой ги е убил.

— Как се казваше тя, я повтори!

— Дарби. Кой ги е убил и защо?

— Винаги си умеел да подбираш имена, Томас. Спомням си, че имаше жени, които изгони, защото не им харесваше имената. Страхотни, навити жени с обикновени имена. Дарби. Звучи еротично. Страшно име. Кога ще ме запознаеш?

— Не знам.

— При теб ли живее?

— Не е твоя работа. Слушай, Гавин, кой го е направил?

— Ти вестници не четеш ли? Заподозрени засега няма. Никакви. Нищо.

— Не може да нямате мотив.

— А, мотиви дал господ. Твърде много омраза има около нас, Томас. Доста странна комбинация, ти как мислиш? Дженсън трудно се вмества в нея. Директорът заповяда да проучим всички предстоящи дела, скоро приети решения, начина на гласуване и тям подобни глупости.

— Страшни сте, няма що. Всеки, който се занимава с конституционно право в тая страна, в момента се прави на детектив и се мъчи да разкрие убиеца.

— А ти не го ли правиш?

— Не. Напих се като свиня, като чух новината, но сега съм трезвен. Мацето обаче се е заело с разследване, също като вас. И не ми обръща внимание.

— Дарби. Какво име! Откъде е?

— От Денвър. Ще се видим ли в понеделник?

— Вероятно. Войлс иска да се работи денонощно, докато компютърът не изплюе кой го е направил. Но смятам да те вмъкна някак в графика.

— Благодаря. Очаквам подробен доклад. Не само клюките.

— Томас, Томас, все гледаш да изкопчиш нещо. А аз както винаги не мога да ти дам никаква информация.

— Ще се напиеш и всичко ще изпееш, Гавин. Винаги правиш така.

— Защо не доведеш Дарби? На колко години е тя? На деветнайсет?

— На двайсет и четири. И не е поканена. Може друг път.

— Може. Трябва да бягам, приятелче. Имам среща с директора след трийсет минути. Тук е такова напрежение, че хвърчат искри.

Калахан набра номера на библиотеката на Правния факултет и запита дали са виждали скоро Дарби Шоу. Отговорът беше не.

Дарби спря на полупразния паркинг до Федералния съд в Лафайет и влезе в канцеларията на първия етаж. Беше петък по обяд, съдът не заседаваше и коридорите бяха празни. Тя спря пред едно гише, надникна през отвореното прозорче и зачака. Млада чиновничка, която явно закъсняваше за обяд и заради това беше кисела, се приближи до прозорчето.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — запита тя с тона на дребен държавен служител, който иска всичко друго, но не и да услужи.

Дарби плъзна един лист в процепа.

— Бих желала да видя тази папка.

Чиновничката хвърли един бърз поглед на името на делото и вдигна очи към Дарби.

— Защо? — запита тя.

— Не виждам защо трябва да обяснявам. Тези документи са обществено достояние, нали така?

— Не съвсем.

Дарби си взе листчето и го сгъна.

— Запозната ли сте със Закона за свобода на информацията?