Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)
Шрифт:
19. Днес ние само в отделни случаи можем да обвиняваме Птоломей в опити да изопачава истината: така например той твърдял, че две говорещи змии насочвали пътя на Александър към оазиса Сива (вж. по-долу). Но той наистина не е злоупотребявал с истината само за да спечели слава за себе си (ако цитираме Курций) и се увличал както по suppressio veri(подтискане на част от истината), така и по suggestio falsi(внушаване на неверни тълкувания), ако използваме технически изтънчения начин на изразяване на римските ритори, които също били отлични познавачи на това полезно изкуство. Като цяло увлеченията на Птоломей по разкрасяване на събитията можело да бъдат преглътнати, а солидните му предимства на познавач на военни въпроси и терминологичната му компетентност допринасяли много изследователи, включително и Ариан, да гледат на спомените му като на ценен източник. Обаче историците все пак се принудили да престанат с ползването на измислиците на този древен предтеча на романиста Валерио Масимо Манфреди. В своята трилогия този италиански писател използва предимно Птоломей като водещ източник за съчиняването на своята версия за приключенията на Александър (вж. Глава 12).
20. Трети очевидец от писателите от тази епоха е Аристобул. За разлика от Птоломей, той бил грък (също като Калистен), но станал гражданин на град Касандрея в Халкидики, основан скоро след смъртта на Александър (недалеч от Олинт). Той страдал от два недостатъка: бил на 84 г., когато започнал да пише (както казва шекспировия Хамлет: „Старите хора имат склонност да забравят“), а освен това си спечелил известност като „ласкател“. Докато Птоломей в спомените си посвещавал усилията си за постигане на подбрана и целесъобразна цел, Аристобул пък се стремял да докаже противната теза — понякога дори само заради старческата си бъбривост. Така например той ненужно акцентувал вниманието на читателите си на кавалерското отношение на Александър към пленените жени от семейство на персийския цар след битката при Ис през 333 г. Оправдавал някои от по-нашумелите убийства и екзекуции на видни македонски военачалници, за които имало твърде противоречиви версии. Той записал най-ласкателната за Александър версия за смъртта на Калистен (вж. по-долу). Пак той поддържал твърдението, че завоевателят внимателно и целенасочено развързал Гордиевия възел, а не че гневно и грубо го е разсякъл с меча си в пристъп на отчаяние от невъзможността да се справи с трудната задача. Може би като класическа илюстрация за опитите на Аристобул да оправдае това, което не подлежи на оправдание, е мнението му, че Александър не бил пияница (което се подкрепя поне от един съвременен историк — Дж. М. Брайън), а само обичал да пие по малко в компания.
21. Обяснението за подобен нелеп евфемизъм е в това, че Аристобул по-скоро бил грък, ориентиран промакедонски, а не чист македонец. Както и в това, че бил по-чувствителен от Птоломей спрямо сурова критика, на която някои гърци подложили неговия бивш работодател, т.е. Александър. Това обаче не попречило на Ариан да го използва като втори от своите основни източници, предимно заради това, че като инженер и архитект с интереси към географията и естествената история Аристобул предлагал доста по-разширена и съвсем различна перспектива към делата на Александър, особено касаещите азиатската експедиция. Една от най-интересните негови инициативи била възстановяването на гробницата на Кир, основателят на Ахеменидската династия в Пасаргада през 324 г. Според мен Аристобул е писал след 290 г., т.е. може би двадесет години след Птоломей.
22. Другите двама очевидци от нашите източници — Онезикрит и Неарх — най-добре ще бъде да се разглеждат заедно. И двамата са служили във флота, който Александър изпратил от територията на съвременен Пакистан до Иран през зимата на 325/4 г.: първият като главен кърмчия, а вторият като адмирал на тази флотилия. В описанията си Неарх като че ли е „по-коректен“ от Онезикрит. И двамата са гърци, по произход от островите в Егейско море, като Онезикрит е родом от малкия остров Астигпалея в Егейско море, а Неарх е от Крит (критянин). Обаче с това се изчерпва аналогията между техните спомени.
23. Онезикрит бил привърженик на някаква версия на философията на циниците, практикувана най-ярко от Диоген в епохата на Александър. (Срещата в Коринт между Александър и Диоген в средата на тридесетте години на IV век пр.Хр. станала легендарна. Александър се опитал да предразположи Диоген — който както винаги живеел в бъчвата си край пътя — към откровен разговор. Когато Александър попитал необщителния философ какво би поискал от него, Диоген само пожелал да не му засенчва слънцето.) Апаратът за възхваляване на достойнствата на владетеля веднага заработил, като съчинил историята, че той споделил, че ако не бил Александър, би искал да бъде Диоген. Онезикрит съзнателно имитирал откъс от „Киропедия“ на Ксенофонт (творческо описание, вероятно посветено за обучението на Кир Велики) и се опитал да представи Александър като велик мислител и мъдрец. Но това той сторил толкова тенденциозно, неприемливо дори и за един писател, изцяло служещ на каузата на Александър, че в пълния смисъл на думата заслужил да бъде упрекван като „ласкател“.
24. Неарх, като и Птоломей, бил близък приятел на Александър още от ученическите години в Миеза. Обаче за разлика от Птоломей той изгубил цялото си влияние и статут след смъртта на Александър и намерил поле за изява на амбициите си и огорчението си в съставянето на мемоари, в които изтъквал преди всичко своите заслуги. Разказите на Неарх за авантюрата на Александър в Индия все пак били доста интригуващи и като живо описание на очевидец послужили на Ариан като основа за втората половина от неговия самостоятелен труд „Индийските приключения“ ( Indica), съставен отделно от общата му история на живота на Александър. Неарх бил възприеман дори още по-сериозно от по-съвременните изследователи, докато накрая Ернст Бадиан — най-суровия и най-скептичния критик сред съвременните историци на Александър — се видял принуден да започне да отстранява измислиците. Той до такава степен орязал размерите на съчиненията му, като наблегнал на литературните претенции на Неарх, на пристрастието му към чудесата и на изкривеното представяне на собствената си личност, че накрая окачествил целия труд на Неарх като Tendenzschrift — т.е. изцяло тенденциозно съчинение, а не като обективен разказ за един критичен епизод от кариерата на Александър.
25. Шестият и последен очевидец от нашите източници е Характер — още един грък от островите в Егейско море. Той бил роден в град Митилен на остров Лесбос и се издигнал сред приближените на Александър до негов главен камерхер (дворцов шамбелан), след като господарят му започнал да възприема церемониите на персийския двор като съставна част от новата си роля — цар на Азия. Умело и живо описаните от Хар „Истории за Александър“ били публикувани най-малко в десет книги и сред многото им читатели трябва да се спомене, че били взети под внимание от Аристобул и съответно цитирани от Плутарх. Но нищо не ни е известно за това дали в тях са преобладавали спомени за дворцови клюки и анекдоти от живота на придворните — т.е. такива пикантерии, които днес изпълват страниците на жълтата преса. Но дори и да е било така, разбира се, те все пак са могли да послужат за пояснение на подробностите около такива подобни скандални епизоди като примерно смъртта на Калистен.
26. Но дори и при липсата на достъп до ясни позовавания на съответните документални източници, възможно е да се предположи, че те наистина са съществували, като се съди по многобройните детайли в описанията на Ариан, които той заимствал по военните и административните въпроси от Птоломей и може би от Аристобул, но не са открити в авторите, причислявани към „Вулгатата“ като Диодор, Курций или Плутарх. Първата от тези творби се наричала „Ефемериди“ — заглавие, което би могло да се преведе като (царски) дневници. Атеней — гръцки компилатор, който работил в Александрия към 200 г. — ни разкрива, че тези дневници били съставени от двама гърци: Евмен от Кардия в Хелеспонт и Диодот от Еритрея в Йония (на западния бряг на Мала Азия). Този Евмен бил личен секретар на Александър и по-късно се превърнал в една от главните фигури в междуособиците около наследството на Александър — както го характеризира Плутарх в своите животоописания. Учените обикновено се доверяват изключително много на неговите признания, макар че някои все пак оспорват дали той е вписал в дневниците ежедневните стенограми за по-важните решения на Александър, а също дали всичките по-значими събития са били довеждани до негово знание. Подобна проява на доверие с нищо не е оправдана. Ако за пропагандни цели от Евмен или някой друг тези хроники не са били изцяло подправени или поне продиктувани, то като най-достоверни свидетелства за епохата би трябвало да бъдат признати записите на вавилонските жреци, въпреки че в тях се намират полезни за нашето изследване данни, само когато Александър е пребивавал във или край Вавилон — като най-подозрителното събитие в тях е смъртта му през юни 323 г.
27. Тогава се появяват така наречените „Дневници на експедицията в Азия“ („Хипомнемата“), които според легендата били записвани лично от Александър. В тях ако не друго, поне били вписани — пак според официалната или „дворцовата“ версия — така наречените „последни планове на Александър“, т.е. списък за непосредствените бъдещи задачи, съставен броени седмици преди ненавременната му кончина. С това въведение тези планове били публично оповестени от Пердика пред общия сбор на войските скоро след трагичното за всички събитие — неочакваната смърт на Александър (вж. Глава 10). Предполагало се, че в този вид проектите на императора трябвало да вдъхват доверие сред македонските воини. Дали тези дневници били автентични или не — това ние няма как да узнаем. Можем само да твърдим с по-голяма степен на увереност, че не били автентични поредиците от писма, чието авторство било приписвано лично на Александър. Повечето от тези писма били представени на читателите от Плутарх, който очевидно имал достъп до една или повече колекции. При най-оптимистичните изчисления техният брой достига четиринадесет, от които десет могат да бъдат намерени в „Животописът на Александър“ от Плутарх, като няколко екземпляра от тази поредица все пак изглеждат достоверни. И все пак отново може да се повдигне въпросът за тяхната автентичност — както примерно писмото, което според легендата Александър адресирал директно до Дарий III непосредствено след битката при Граник през 334 г. и в което твърдял, че той, Александър, а не Дарий бил легитимният цар на Персия, а Дарий бил само един жалък и недостоен узурпатор на престола. Подобна проява на дързост може да е била характерна за младия Александър, но по-добре би било това да можеше да се документира с по-висока степен на достоверност.
28. Сред авторите на източниците, които не са били очевидци на събитията, трябва да започнем с Клейтарх, син на Динон, който също бил уважаван историк и вещ познавач на Персия. Клейтарх бил прекалено млад, за да съпровожда Александър в неговата азиатска експедиция, но липсата на преживявания от първа ръка при Клейтарх донякъде се компенсирали със свободата на авторство — той не бил заставян от никого да пише повече или по-малко официална история. Дори като се има предвид, че през 322 г. бил в Атина, Клейтарх имал възможност да се консултира спокойно с всичките онези гърци, които са контактували или с Александър, или с персите (политици, посланици, художници, инженери, редови войници). Така той можел да обогатява описанията на Калистен и на другите автори очевидци с изобилието от събираните от него устно предавани сведения, което липсва в източниците, ползвани от Ариан. Симпатиите на Клейтарх към окупираната Атина надделявали над промакедонските тенденции сред кръговете, които се противопоставяли на антимакедонската позиция, с която се отличавала поддържаната от Демостен линия през последните години от живота му (знаменитият оратор умрял през същата 322 г.).