Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)

Картлидж Пол

41. Независимо кога е била написана, „Анабазис“ на Ариан си остава най-добрата антична творба, посветена на Александър. Това, което най-силно впечатлява съвременните търсачи на повече сведения за Александър е удивителната грижливост на Ариан към детайлите. Това се разкрива преди всичко чрез акуратната употреба на термините и в сравнително пълното описание на административните теми като например назначаването на сатрапите. Вероятно именно заради своите предпочитания към уточняването на детайлите Ариан е избрал Птоломей за свой водещ източник, а Аристобул — за спомагателен.

42. Съвременният историк е впечатлен също така от свободното тълкуване на Ариан по темата за боготворенето на Александър (вж. Глава 11). Не че в неговите трудове не може да се открие пристрастие или предубеденост. Основната задача на неговото изследване е да спомогне за запазването в паметта на потомците славата и блясъка на Александър, като той се придържа към тенденцията да обяснява някои от очевидно не заслужаващи адмирации слабости на Александър с наложителната целесъобразност. Обаче той не позволява на тази линия за изразяване на почит към делото на Александър да заглушава неговия критицизъм, с който анализира нарастващото увлечение на Александър по ориентализма, тежкото му пиянство, както и неспособността му да сдържа емоциите си, особено гнева, амбициите и гордостта. Може би неговото единствено по-перспективно и задълбочено наблюдение е свързано със заключението му, че Александър „изпитвал непреодолимо удовлетворение от битките, така както другите мъже от обичайните за тях сексуални наслади“ (6.14.4).

43. Накрая ще спомена за един любопитен литературен куриоз: един памфлет, посветен на Александър, е бил съставен от антична писателка. Известните на историята писателки в древна Гърция са изключително голяма рядкост, а почти всички от познатите са поетеси. Едно изключение е писателката от елинистичния период Никобул, която доказва, че в сравнение с авторите-мъже като шамбелана Хар е била способна да сътвори не по-лошо описание на скандалното около Александър.

44. Съвсем различни от тези автори са документалните източници от същите епохи (съставени както от гърци, така и не-гърци). Разбира се официалните сведения също могат да заблуждават, в смисъл че в тях да се икономисва истината. Но доколкото те не са били подправени — а при някои обстоятелства дори и това не е представлявало непреодолимо затруднение: те имат предимството, че са били продукт на много по-компетентни царски служители и по-наситени с факти — в сравнение с понякога наивни съчинения на литераторите. За съжаление броят на официални документи, създавани по време на царуването на Александър както в македонските, така и гръцките градове или в гръцки говорещите общности е сравнително малък. Но те са добре изучени и аз ги ползвам в тази книга винаги, когато това е уместно (особено в Глава 5).

45. Броят на запазените официални документи, създавани в Персийската империя на други езици освен гръцкия, е още по-малоброен. Нови разкрития в тази насока бяха направени при откриването на глинени плочки от съкровищната на Персийската империя и бюрократичните архиви в Персеполис, записани предимно на местния еламски език. Обаче тези разкрития хвърлиха светлина най-вече върху периода от края на VI век до средата на V век пр.Хр., но не и върху епохата на Александър. Тази празнина в нашите познания не може да бъде запълнена с помощта на оцелелите исторически описания, защото гръцката историография не отразява достатъчно ориенталските събития и по-конкретно събитията в Персийската империя. Две от така наречените „исторически“ книги 39 в еврейската Библия: книгата на пророк Езра и книгата на пророк Неемия представят еврейския поглед върху империята на Ахеменидите, макар че те както и силно митологизираното предание за Естер в едноименната книга от Стария завет — са посветени на много по-ранни периоди в сравнение с царуването на противника на Александър — Дарий III.

39

Т.е. от Стария завет. — Б.пр.

46. Обикновено се казва, че лопатата на археолога не лъже. Обаче не лъже, само защото не може да говори. И все пак тя притежава свой глас, свой говорител — този, който се наема с интерпретацията на археологическите открития. Често се случва някои данни да се оказват по-лесни за тълкуване в сравнение с други. Посетителите на забележителните царски гробници от IV век пр.Хр. във Вергина или на археологическите музеи в Солун и Пела всеки път остават удивени от необичайното, дори изумително изобилие от злато в бита на най-знатните македонски благородници, както и от стремежа им, от усилията им да „погребат“ това злато в своите гробници под формата на златни нагръдници, шлемове, плочки с надписи, сервизи и прибори за маса, които ползвали при царските пирове или в своите домове. Също толкова красноречива е съдбата на Олинт, изравнен със земята от Филип през 348 г. — от този удар градът никога повече не се съвзел. Но макар да изглежда парадоксално, именно руините на Олинт ни осигуряват най-много исторически свидетелства за епохата, особено за ежедневния бит на един проспериращ гръцки град от IV век пр.Хр. На противоположния полюс (както в географски, така и в исторически смисъл) са обилните исторически свидетелства, наскоро разкопани в Ай Ханум на река Окс (днес р. Амударя) в територията на бившата съветска Централна Азия. Става дума за останки от нов град, т.е. наскоро издигнат през IV век пр.Хр., от гръцки тип (почти сигурно е бил някой от многото градове, основани от Александър с едно и също име: Александрия). Находките там са убедително доказателство за огромните мащаби на културните преобразования в Близкия изток, които били предизвикани от завоеванията на Александър.

47. Някъде между писмените и археологическите свидетелства попадат (според значението им) нумизматичните — древните монети, които освен присъщата им парична стойност, притежават и много друга ценна за нас информация, като изображения, а често и придружаващи ги надписи. Тези изображения и надписи са служели за гарантиране на автентичността на тези монети като разплащателно средство и средство за съхраняване на богатствата. Затова монетите са не само източници за историята на древната икономика, но и за историята на изкуството, за политическата история и културните (особено идеологическите) изследвания. Благодарение на античната практика за съхраняване на богатството монетите са оцелели в изобилни количества както при персите, така и при гърците. Например Филип, след като сложил ръка върху изключително богати сребърни и златни рудници, започнал да сече много монети, но по принцип предпочитал сребърните пред златните. Александър, обзет от стремежа да не изостава от баща си, също обръщал много внимание на монетите, още повече че именно той се оказал новият притежател на огромните, дори несметни богатства на Великия цар на Персия, събирани в имперските хазни в четирите главни столици. Тези неподлежащи на изчисления златни и сребърни съкровища оказали силно влияние както върху неговото царуване, така и дълго след смъртта на Александър. Но не по-малко интересно и показателно било развитието на репертоара от символни атрибути, избрани от Александър за представяне на образа му по монетите, сечени при неговото царуване. Факт е, че след като на монетите били изобразени всичките почитани от него богове, той започнал навсякъде да поставя своя лик, което неизбежно ни насочва към предположението, че гледал на себе си като на един от боговете (вж. Глава 11).

48. Не съществуват неподлежащи на съмнения свидетелства, според които Александър е назначил свой официален секач на монети, който единствен да е притежавал правата да създава „авторизирани“ негови изображения по монетите от царуването му. На нас не ни е известно в неговия двор да е работил „придворен майстор за сечене на монети“, както, примерно, Поликлейт е изпълнявал функциите на царски бижутер, официалният скулптор е бил Лизип, а Апел — одобрен за придворен художник. Тези трима гърци били натоварени със задачите по създаването на образите на Александър, подходящи за разпространение и възпроизвеждане нашир и надлъж сред все по-разширяващата се империя (вж. Глава 12). Когато обаче се стигнало до издаването на едикт, постановяващ употребата само на изображенията, създадени от гореизброената „Света троица“, то това започва да ни напомня за нещо наистина анахронично, нещо, което по-скоро ни подсказва за стила на Римската империя вместо за дотогавашната практика в македонския царски двор. Но ако предпочетем по-смекчена интерпретация, то може би ще успеем да приравним евентуалният опит на Александър да наложи контрола си върху метафоричния език в сферата на визуалните изображения с несъмнените усилия на Калистен да контролира писмената пропаганда и да доставя авторизирана версия на величавите дела и героичните подвизи на Александър. Във всеки случай много, преобладаващо много от поданиците на Александър можели да съдят за царската особа само с видяното от тях (по наскоро изсечените нови царски монети, по скулптурите или релефите), тъй като само малцина можели да четат — именно за последните имало грижа перото на Калистен. „Пропаганда“ — това е съвсем точно определение за случая. Макар че наименованието, както и по-съвременният термин „манипулация“, не са от думите, които могат да бъдат подбирани с лека ръка, все пак именно тези определения се очертават като най-уместни за описание на подобни методи за подправяне на истината.

49. В заключение ще се спрем по-подробно на два примера като илюстрации на сериозните затруднения при процеса на изучаване на Александровата епоха. Тези епизоди са подбрани като най-важните за целта и предмета на тази книга. Те третират въпроси, засягащи най-съкровените цели на Александър при осъществяването на грандиозния му план за завладяването на света.

СМЪРТТА НА КАЛИСТЕН ПРЕЗ 327 г.

50. В оцелелите до наши дни източници са описани не по-малко от пет противоречиви и взаимно изключващи се процедури, които според тях били приложени при екзекуцията на Калистен. Или както гласи коментарът на Робин Лейн Фокс: „Надали може да се измисли по-красноречива илюстрация за рисковете около проникването в тайните на Александър отколкото фактът, че добре информираните очевидци лансирали пет различни описания за смъртта на неговия личен историк и придворен летописец.“ Може би наистина е така. Само седем години след дебаркирането на Александър на азиатския бряг и едва четири години след последната му победа при Гавгамела Калистен бил осъден на смърт вследствие на обвинение в държавна измяна. Защо бил обречен да загине? Това, разбира се, е свързано с много въпроси и последствия от хода на историческите процеси на най-високо ниво, като един от тези въпроси бе анализиран подробно в книгата (особено в Глава 5). Поради това дискусията тук ще бъде посветена на предимно технически въпроси относно това как точно е бил умъртвен той, т.е. чрез какви законни (или незаконни) физически средства.

51. Ако ми бъде позволено да започна в обратния ред — т.е. с Ариан, защото той е най-късно творилият източник — ще цитирам неговата забележка (4.14.3), която ни говори много по този въпрос:

52. „Дори и онези автори, които внушават доверие, защото наистина са били край Александър по онова време, са ни оставили противоречиви описания за тези забележителни събития, въпреки че са били много добре запознати с това, което наистина се е случило.“

53. С думите „автори, които внушават доверие“. Ариан, разбира се, е визирал двата предпочитани от него авторитета: Птоломей и Аристобул. Според последния Калистен бил окован с вериги и влачен с тях в обоза на войската, след което се разболял и накрая умрял. Ала според Птоломей летописецът Калистен бил измъчван, преди да бъде обесен. Плутарх, след като преразказва и двете версии, добавя свидетелството на трети очевидец — шамбелана Хар. Според Хар Калистен не бил умъртвен незабавно, а държан в окови цели седем месеца, преди да умре, изпоизяден от въшките или от някаква болест, приблизително когато Александър бил почти смъртоносно ранен от бойците на племето мали в Индия (вж. Глава 9). От описанията на кончината на Калистен, причислявани към „Вулгатата“, това на Диодор е изгубено сред липсващите негови ръкописи, въпреки че ние знаем за това описание от оцелялото съдържание. Курций твърди, че Калистен бил измъчван и след това екзекутиран. Само Трогий/Юстин ни представя по-подробна картина за това как Калистен отначало бил измъчван според персийските традиции (отрязване на носа и ушите), после го затворили в клетка с едно куче и го разнасяли заедно с войската, докато накрая един от личните телохранители на Александър не се смилил над мъките му и му дал отрова.

54. И така, на коя от тези пет версии да вярваме? Ясно е, че от Аристобул и Птоломей ние трябва да предпочетем Птоломей, понеже първият е само красноречив пример за придворен ласкател. За много гърци от онази епоха екзекуцията на Калистен била извършена само поради подозрение за вина и била потвърждение за политически мотивирано престъпване на законите на справедливостта. И така по силата на тази логика ние би трябвало да отхвърлим и разказа на Хар, тъй като той е само по-усъвършенстван вариант на версията на Аристобул. Трогий/Юстин нарушава типичния си стил с описанието на мъченията в ориенталски стил, но този детайл издава измислиците в този разказ. Да припомним, че подобно мъчение било приложено от Александър спрямо Бес, претендента за персийския престол през 329 г. (вж. Глава 8). Ала то не би трябвало да бъде приложено и към един грък, какъвто е бил Калистен, затова би трябвало да бъде отхвърлено като лесен за разкриване опит да бъде очернен характерът на Александър — тази тенденция била типична за Трогий. Последният източник от категорията, наричана „Вулгата“ — Курций — макар че е твърде лаконичен, всъщност е много по-интригуващ. Той просто приема и повтаря версията на Птоломей: чудесна илюстрация както за относителната независимо на Курций в рамките на традицията на „Вулгатата“, така и за способността му (макар и само понякога) да ползва някоя от официалните версии, представяни обикновено от Птоломей.