Анна в рокля от кръв
Шрифт:
– Просто ми кажи къде беше. Какво прави?
– Нищо – казва тя. – Разхождах се около къщата. Изпробвах силата си. И...
Тя спира.
– И какво още, Анна – настоявам аз.
Изражението става по-сурово.
– Крих се в спалнята. След като разбрах, че духовете още са в къщата.
В очите има неприязън. Сякаш казват: „Ето, доволен ли си?“.
– Сигурна ли си, че не си ходила по-далеч? Сигурна ли си, че не си отишла да разгледаш малко Тъндър Бей, да се поразходиш в парка например и, де да знам, да откъснеш крайниците на някого, докато си прави сутрешния крос?
Тя ме гледа все едно съм ударил шамар
– Не мога да повярвам, че ме обвиняваш.
– Не мога да повярвам, че не можеш да повярваш – връщам топката аз.
Не знам защо съм толкова агресивен с нея. Не знам защо не мога да се овладея.
– Хайде стига. Не всеки ден стават такива касапници в тоя град. И точно в нощта след като съм освободил най-силния и опасен призрак в западното полукълбо, се появява жертва без ръце и крака. Ужасно съвпадение, не мислиш ли?
– Но това е съвпадение – настоява тя.
Нежните ръце са свити в юмручета.
– Не помниш ли какво видяхме по-рано днес? – размахвам ръце към къщата. – Късането на крайници е твоя запазена марка.
– Запазена марка?
Клатя глава.
– Не разбираш ли какво значи това? Не разбираш ли какво ще трябва да направя, ако продължаваш да убиваш?
Когато тя не отговаря, езикът ми сам продължава изтрещелия ми монолог.
– Имам пълното право да ти търся сметка – изкрещявам аз. – Не знам какви филми сте гледали през 50-те, но аз не вярвам в такива съвпадения.
В мига, в който го казвам, вече знам, че не биваше. Беше глупаво и злобно от моя страна и тя усети това. Погледът издава, че е шокирана и наранена; не знам дали нечий поглед ме е карал да се чувствам толкова зле досега. И все пак не мога да събера сили за извинение. Мисълта, че може тя да го е убила, ме спира.
– Не съм била аз. Как може да си го мислиш? И без това се чудя как да понеса това, което вече направих!
Никой от двама ни не казва нищо. Дори не помръдваме. Анна е бясна и едва сдържа сълзите си. Докато се гледаме един друг, нещо вътре в мен се опитва да дойде на мястото си. Усещам го в съзнанието и в сърцето си като парче от пъзел, което знаеш, че трябва да бъде поставено на определено място, и го въртиш във всички възможни посоки, и се опитваш някак си да го натикаш. И изведнъж, просто ей така, то пасва. И прави картината толкова завършена, че се чудиш какво е било без него само секунди преди това.
– Съжалявам – чувам се да прошепвам. – Просто... не знам какво става.
Очите омекват и упоритите сълзи започват да отстъпват. От начина, по-който е застанала, от начина, по който диша, знам, че иска да се приближи. Нещо ново изпълва въздуха помежду ни, ние осъзнаваме това и никой не смее да го вдиша. Не мога да повярвам. Никога не съм бил такъв.
– Ти ме спаси, нали го знаеш – казва Анна най-накрая. – Ти ме освободи. Но само защото съм свободна, това не значи, че мога да имам нещата, които...
Тя спира. Иска да каже повече. Знам, че иска. Но както знам, че иска, така знам и че няма да го направи. Виждам, че се опитва да разсее желанието си да се приближи. Едно спокойствие я покрива като одеяло. Покрива тъгата и заглушава всякакви желания за нещо различно. Хиляди аргументи
– Не е честно.
Устата на Анна се извива в усмивка. Би трябвало да е горчива, да е изпълнена с присмех над собствената съдба. Но не е.
– Знаеш какво си, нали? – пита ме тя. – Ти си моето спасение. Моят начин да изкупя вината си. Да платя за всичко, което направих.
Когато разбирам какво иска от мен, сякаш някой ме рита в корема. Не съм изненадан, че няма намерение да ходи по срещи и разходки из поляните с лалета, но не съм си представял, че след всичко това ще иска да бъде отпратена от този свят.
– Анна – казвам. – Не искай от мен да го направя.
Тя не отговаря.
– За какво беше всичко това? За какво се борих? За какво направихме заклинанието? Ако накрая ти ще...
– Върни си ножа – отговаря тя и се стопява във въздуха пред очите ми, отива обратно в един свят, където не мога да я последвам.
Глава деветнадесета
Откакто Анна е на свобода, не мога да спя. Безкрайни кошмари, в които тъмни фигури са надвиснали над леглото ми. И мирис на дим, сладникав и натрапчив. И мяукането на котката пред вратата на спалнята ми. Трябва да се направи нещо. Не ме е страх от тъмното; винаги съм спал като пън, макар че съм бил на повече мрачни и опасни места, отколкото ми се полага. Виждал съм повечето страшни неща, дето ги има по тоя свят, и честно да ви кажа, най-лошите са тези, които виждаш ясно пред очите си. Те са тези, които не те оставят да спиш. Тях не можеш да забравиш. Размазаните фигури от въображението избледняват; въображението има слаба памет. Но очите явно помнят по-дълго.
Тогава защо тези сънища ме скапват толкова? Защото усещането е толкова реално. И защото продължават вече твърде дълго време. Отварям очи и не виждам нищо, но знам, знам, че ако погледна под леглото, някоя разложена ръка ще се стрелне към мен и ще ме завлече към ада.
Опитах се да виня Анна за кошмарите, а после – да не мисля за нея въобще. Да забравя как приключи последният ни разговор. Да забравя, че тя ме натовари със задачата да си върна камата и, след като си я върна, да я убия. Въздух издува бузите ми само като си помисля за това. Как да го направя?
Ами, няма да го направя. Няма да мисля за това и ще превърна отлагането в новото си любимо хоби.
Дремя в час по история. За щастие, г-н Баноф няма да забележи, защото седя на най-задния чин, а той е пред дъската и бълва информация за Пуническите войни. Сигурно би ми било интересно, ако мога да остана буден достатъчно дълго, за да му хвана мисълта. Но всичко, което чувам, е „не знам какво си, не знам що си“, после главата ми клюмва, после мъртвешки пръст ми бърка в ухото, стряскам се и се разсънвам. И после пак отначало. Когато бие звънецът, се сепвам и премигвам за последно, надигам се от чина и тръгвам към шкафчето на Томас.