Анна в рокля от кръв
Шрифт:
– Значи... – той млъква и започва да дъвче устна.
Чакам го да продължи, но той се захваща да мачка ръкавите на сивия си суитшърт, които са му дълги и са започнали да се протриват по краищата.
– Знаеш за Анна – казвам, за да го улесня. – Знаеш какво чувствам към нея.
Томас кима. Прокарвам пръсти през косата си, но тя пада обратно пред очите ми.
– Защото не мога да спра да мисля за нея ли е? – питам. – Или наистина чуваш всичко, което минава през главата ми?
Томас свива устни.
– Нито едно от двете. Опитвам се да не бъркам в главата
Той пак млъква и има един такъв овчи вид, дъвче устни и пърха с вежди.
– Защото сме приятели – казвам аз и го первам по рамото. – Може да го кажеш бе, пич. Приятели сме. Май ти си най-добрият ми приятел. Ти и Кармел.
– Да – казва Томас.
Сигурно и двамата имаме еднакви изражения: леко засрамени, но щастливи. Той прочиства гърло.
– Така де. Разбрах за теб и Анна заради химията. Заради аурата.
– Аурата?
– Не е нужно да си телепат. Повечето хора сигурно го усещат. Но при мен е даже още по-ясно. Първоначално мислех, че при теб е така с всички призраци. Все сияеше от вълнение, като заговореше за нея, и особено като си близо до къщата. Но сега го имаш това сияние през цялото време.
Тихо се усмихвам. Тя е с мен през цялото време. Сега се чувствам глупаво, че не съм го разбрал по-рано. Но какво пък, поне ще имаме супер нетипичната история как сме се запознали: любов и смърт и кръв и проблеми с бащите. Ужас, аз ще съм мокрият сън на психиатъра.
Томас паркира пред нас. Кармел ни настига пред входната врата само след няколко секунди.
– Хвърляйте, където намерите – казвам, като влизаме.
Мятаме якетата и раниците на дивана. Топуркането на малки лапи известява идването на Тибалт, който скача по бедрото на Кармел, за да бъде гушкан и милван. Томас го оглежда подозрително, но Кармел вдига четирикракия флиртаджия право в скута си.
Водя ги в кухнята и сядаме около кръглата дъбова маса. Пъхам глава в хладилника.
– Има замразена пица, има и кайма и кашкавал. Мога да направя принцеси във фурната.
– Принцеси – казват в един глас Томас и Кармел.
Има кратък момент на изчервяване и срамежливи усмивки. Мънкам си под носа нещо относно аурата, която започва да сияе, а Томас грабва една кухненска кърпа и я мята по мен. След около двадесет минути вече дъвчем едни доста добри принцеси, а парата, която се вдига от моята, май малко отпуска запушения ми нос.
– Почва ли да посинява? – питам.
Томас ме оглежда.
– М-не. Явно Уил удря като петгодишен.
– Това е добре. На майка ми доста писна вече да ме лекува. Мисля, че откакто сме тук, извари повече билки, отколкото за последните две години.
– Този път е различно за теб, нали? – пита Кармел измежду хапките. – Анна наистина ти разказа играта.
Кимам.
– Анна, ти, Томас. Досега не съм се изправял пред нещо подобно на нея. И никога не съм въвличал цивилни граждани в борбата с призраци.
– Мисля, че това е знак – казва Томас с пълна уста. – Показва, че трябва да останеш. Да им дадеш малко почивка на тези призраци.
Поемам дълбоко въздух. Може би за пръв път в живота ми тази идея ми се струва
Сега пак ме обзема това чувство. Би било хубаво да остана в тази къща. Уюна е и кухнята ми харесва. Ще е много яко да мога да си прекарвам времето с Кармел, Томас и Анна. Ще завършим заедно, може да отидем в един и същи университет. Всичко ще бъде почти нормално. Само аз, най-добрите ми приятели и моето мъртво момиче.
Мисълта ми се струва толкова нелепа, че изсумтявам.
– Какво? – пита Томас.
– Няма кой друг да прави това, което правя аз – отговарям. – Дори Анна да е спряла да убива, други призраци ще продължават да го правят. Трябва да си взема камата обратно. И рано или късно ще трябва да продължа с работата си.
Томас изглежда съкрушен. Кармел прочиства гърло.
– И как ще ти вземем ножа? – пита тя.
– Явно няма намерение просто да ти го върне – казва Томас унило.
– Нали знаеш, че родителите ми са приятели с неговите – предлага Кармел. – Може да ги помоля да се обадят, да кажат, че Уил е откраднал някаква семейна реликва. Няма да е лъжа.
– Не ми се ще да трябва да отговарям на въпроса защо семейната ми реликва е смъртоносен ритуален нож – казвам аз. – Освен това, не смятам, че родителите ще оправят нещата този път. Ще трябва да го откраднем.
– Да влезем с взлом и да го откраднем? – възкликва Томас. – Ти си луд.
– Не чак толкова луд – свива рамене Кармел. – Аз имам ключ за къщата му. Нали ви казах, че семействата ни са в много добри отношения. Разменили сме ключове за къщите си, в случай че някой се самозаключи, или се наложи да спрем ютията, или да полеем цветята, докато другите са във ваканция.
– Колко старомодно – казвам аз и тя се ухилва.
– Родителите ми имат ключове за половината къщи на улицата. Всички умират да си общуват с нас. Но семейството на Уил е единственото, което има ключ за нашата къща – тя отново свива рамене. – Понякога е от полза целият град да ти се умилква. Но като цяло е по-скоро дразнещо.
Разбира се, Томас и аз няма как да знаем за какво говори тя. Ние сме израснали в странни семейства на вещици. Никой не би ни дал ключ за къщата си, ако ще да сме последните хора на планетата.
– И кога ще го направим? – пита Томас.
– Спешно – казвам аз. – Когато няма да има никой. През деня. Рано, веднага след като тръгне за училище.
– А защо мислиш, че ножът няма да е в него? – казва Томас.
Кармел вади телефона си.
– Ще пусна слух, че е започнал да се разхожда с нож из училище и че някой трябва да каже на учителите. Сигурна съм, че ще стигне до него преди утре сутрин и няма да посмее да го вземе.