Анна в рокля от кръв

Блейк Кендар

– Заболя ли те, когато Кармел те удари? – казвам, колкото да започна някакъв разговор.

Тя се усмихва.

– Не ставай глупав.

– Справяш ли се, имам предвид в къщата?

Лицето е някак безизразно и ми се струва, че това е нарочно. Винаги е непроницаема, но имам чувството, че умът е като акула, която плува с лекота, а всичко, което съм видял до момента, е само перката .

– Продължават да ми се явяват – казва бавно тя. – Но все още са слаби. Като изключим това, просто си стоя и чакам.

– Какво чакаш?

Не

ме съдете. Понякога да се правя на по-глупав, отколкото съм, е единственият ми ход. За съжаление, Анна не ми се връзва. Затова седим, аз карам, а на върха на езика ми е да кажа, че не е нужно да го правя. Животът ми е много странен и мога да намеря в него място за нея. Вместо това казвам:

– Нямала си избор.

– Това няма значение.

– Как може да няма значение?

– Не знам, обаче няма.

С крайчеца на окото си виждам, че леко се усмихва.

– Ще ми се това да не трябваше да те наранява – казва тя.

– Така ли?

– Разбира се. Повярвай ми, Касио. Никога не съм искала да бъда толкова трагична.

Виждам къщата ни на хълма пред нас. С облекчение установявам, че колата на майка ми е паркирана отпред. Мога да продължа с този разговор, мога да бъда по-настоятелен, може да поспорим. Но не искам. Искам да оставя това за малко настрана и да се съсредоточа върху належащия проблем. Може пък всичко да се нагласи от само себе си. Нещо да се промени.

Паркирам пред къщи и излизаме от колата, но като тръгваме към верандата, Анна започва да души въздуха. Свива очи, сякаш я боли главата.

– А – казвам. – Вярно. Извинявай. Забравих за заклинанието.

Свивам рамене вяло.

– Нали се сещаш, малко билки и песнопения и после нищо мъртво не може да мине през вратата. Така е по-безопасно.

Анна скръства ръце и се обляга на парапета на верандата.

– Разбирам – казва тя. – Влез и вземи майка си.

Като влизам, чувам майка ми да си тананика някаква мелодийка, която не разпознавам, вероятно измислена от самата нея. Виждам я да минава под свода на кухнята, като хлъзга обутите си в чорапи крака по паркета, а коланчето на блузата се влачи след нея. Приближавам се и го хващам.

– Хей! – казва тя с леко раздразнение. – Не трябва ли да си на училище?

– Имаш късмет, че съм аз, а не Тибалт. Иначе този пуловер щеше вече да е разплетен.

Тя изсумтява и завързва коланчето, където му е мястото, на кръста . Кухнята мирише на цветя и сушени сливи. Топъл зимен мирис. Майка ми приготвя нова партида от нейните „Сушени листа от благословени неща“, както прави всяка година. Продават се като топъл хляб на сайта . Но трябва да спра да се разсейвам.

– И? – пита тя. – Няма ли да ми кажеш защо не си на училище?

Поемам дълбоко дъх.

– Случи се нещо.

– Какво?

Тонът е почти уморен, сякаш вече очаква само лоши новини. Сигурно винаги очаква лоши новини, като знае с какво се занимавам.

– Кажи де?

Не знам как да го кажа.

Сигурно ще реагира емоционално. Което едва ли може да бъде избегнато в тази ситуация. Сега се взирам в едно много разтревожено и изнервено лице.

– Тезеус Касио Лоууд, по-добре казвай направо.

– Мамо, само, моля те, не се панирай.

– Да не се панирам? – Ръцете вече са на кръста. – Какво става? Усещам някаква много странна вибрация от теб.

Без да сваля поглед от мен, тя влиза в кухнята и включва телевизора.

– Мамо – изстенвам, но вече е твърде късно.

Когато заставам до нея пред телевизора, виждам кадри на полицейски сирени, а в ъгъла на екрана – паспортни снимки на Уил и Чейс. Значи са открили телата. Ченгета и репортери се щурат нагоре-надолу по моравата пред къщата като мравки по парченце сандвич, готови да го разбият на малки трохи и да го отнесат за консумация.

– Какво е това? – Тя слага ръка пред устата си. – О, Кас, познаваше ли тези момчета? О, колко ужасно. Затова ли не си на училище? Освободиха ви за деня?

Полага усилия да не ме поглежда в очите. Макар че ръси всички тези стандартни въпроси, напълно е ясен по-важният въпрос. Дори себе си не може да излъже. След още няколко секунди спира телевизора и започва бавно да клати глава, като се опитва да възприеме информацията.

– Кажи ми какво е станало.

– И аз не знам точно.

– Опитай.

Опитвам. Пропускам колкото се може повече детайли. Освен раните от ухапване. Когато казвам за тях, дъхът спира.

– Мислиш, че е същото? – пита тя. – Това, което...

– Знам, че е. Усещам го.

– Но не можеш да бъдеш сигурен.

– Мамо. Знам го.

Опитвам се да говоря нежно. Устните са свити толкова, че не се виждат. Мисля, че всеки момент може да заплаче.

– Ти си бил в тази къща? Къде е камата?

– Не знам. Просто се успокой. Ще ни трябва помощта ти.

Тя не казва нищо. Едната ръка е на челото, а другата на кръста. Взира се в нищото. Познатата дълбока тревожна бразда се е появила на челото .

– Помощта ми – казва тихо тя и после пак, само че по-твърдо, – помощта ми.

Май дойде в повече, май я вкарах в някакъв ступор.

– Добре – казвам нежно. – Просто си почини малко. Аз ще се оправя, мамо. Обещавам.

Анна ме чака отвън, а Бог знае какво се случва в магазина. Имам чувството, че съм се забавил с часове, но едва ли са минали повече от двадесет минути.

– Стягай си багажа.

– Какво?

– Чу ме. Стягай си багажа. Веднага. Тръгваме си.

Тя ме отмества от пътя си и се втурва по стълбите с предполагаемата цел да се захване да опакова вещите ни. Изстенвам и тръгвам след нея. Няма време за това. Тя трябва да се успокои и да разбере, че не можем да си тръгнем. Може да ми опакова багажа, да ми напъха нещата в кашони. Може да ги натовари на камиона. Но тялото ми няма да тръгне, преди да приключим с този призрак.