Анна в рокля от кръв
Шрифт:
– Това не може да е вярно – казва Кармел. – Това е нелепо.
– Може да е така, може и да не е така. Но когато си на седем и баща ти умре, а тялото му изглежда все едно скапани сибирски тигри са вечеряли с него, наум ти идват доста нелепи неща.
– Той е бил изяден – казва Томас.
– Да. Чух как ченгетата го описват. Големи парчета са били откъснати от тялото му, точно както при Уил и Чейс.
– Това не значи задължително, че е същото нещо – разсъждава Кармел. – Доста голямо съвпадение е, не мислиш ли? След десет години?
Не казвам нищо. Не
– Така че може би е нещо друго – казва Томас.
– Не. Това е. Същото нещо е. Просто го знам.
– Кас – казва той. – Как го знаеш?
Поглеждам го изпод вежди.
– Хей. Може и да не съм вещица, но и моята професия си има бонуси. Просто знам, разбираш ли? А и опитът ми показва, че няма много призраци, които ядат човешка плът.
– Анна – казва внимателно Томас. – Ти никога не си яла човешка плът, нали?
Тя клати глава.
– Никога?
– А и аз щях да се върна там – добавям. – Това винаги е била целта ми. Но този път наистина смятах да се върна.
Поглеждам Анна.
– Тоест, така си мислех. След като приключа тук. Може би това нещо някак си го е разбрало.
– И сега идва за теб – казва Анна замислено.
Разтривам очи. Опитвам се да мисля. Изтощен съм. Направо ми се подгъват краката. Което е странно, защото спах като пън тази нощ, сигурно за пръв път от седмици. И тогава ми просветва.
– Кошмарите – казвам аз. – Стават все по-лоши, откакто дойдох тук.
– Какви кошмари? – пита Томас.
– Че някой се надвесва над мен. Мислех, че са просто лоши сънища. Но от самото начало това е било предзнаменование.
– Тоест? – пита Кармел.
– Като предупреждение от свръхестествените сили. Пророчески сънища.
Този глас – сякаш има чакъл в устата, сякаш идва от черната пръст, сякаш стърже като циркуляр. Този акцент – почти креолски, почти карибски.
– Имаше и някакъв мирис – казвам и сбърчвам нос. – Като на сладникав пушек.
– Кас – казва Анна, гласът е пълен с тревога. – Нали ти споделих, че помирисах пушек, когато камата ти ме поряза. Ти каза, че сигурно е спомен от лулата на Елиас. Но какво, ако не е?
– Не – казвам аз.
Но веднага си спомням един от кошмарите ми. „Ти загуби камата“ – казваше гласът. „Ти я загуби.“ Този глас сякаш идваше от уста, пълна с изгнили растения и ножчета за бръснене.
Страхът прокарва ледени пръсти по гърба ми. Мозъкът ми се опитва да открие връзката, опипва почвата внимателно, дендрит търси дендрит. Това, което е убило баща ми, е вуду магия. Поне това знам. А какво е в крайна сметка вуду магията?
Нещо ми убягва, нещо, което знам, но не мога да извадя на светло. Нещо, свързано с това, което ми каза Морфран. Кармел вдига ръка, все едно сме в час.
– Гласът на разума – казва тя. – Каквото и да е това нещо и каквато и връзка да има, или да няма, с ножа, или с Кас, или с баща му, вече е убило поне двама души и е изяло по-голямата част от тях. Така че, какво ще правим?
Всички се умълчаваме. Без камата съм безполезен. Кой знае, може това нещо да е взело камата от Уил и да се окаже, че съм забъркал
– Камата не е в мен – измънквам аз.
– Не започвай с това – казва Анна. Рязко се отдръпва от мен. – Артур без Екскалибур пак е бил Артур.
– Точно така – приглася Кармел. – Може и да нямаме камата, но ако не бъркам, имаме нея – кима към Анна. – А това никак не е малко. Уил и Чейс са мъртви. Знаем какво ги е убило. Може ние да сме следващите. Давайте да подреждаме каруците в кръг14 и да направим нещо!
Петнадесет минути по-късно сме във форда на Томас. И четиримата – Томас и аз отпред, Кармел и Анна на задната седалка. Защо не взехме по-удобното, по-надеждно и по-малко набиващо се на очи ауди на Кармел – не ме питайте. Но така става, като се прави план за петнадесет минути. Само дето планът не е кой знае какво, понеже не знаем какво точно се случва. Тоест, имаме предположения, шесто чувство – при мен е направо седмо – но как да измислим план, без да знаем какво е това нещо и какво иска то?
Така че вместо да се тревожим какво не знаем, ще се водим по това, с което сме наясно. Трябва да намерим камата ми. Ще я потърсим с магия, Томас ме уверява, че може да се направи с помощта на Морфран.
Анна настоя да дойде с нас, защото независимо от приказките за крал Артур, мисля, че е наясно, че аз на практика съм беззащитен. И не знам колко я помни тази легенда, но Артур е бил убит от един призрак от миналото му, който го хванал неподготвен. Сравнението май не е най-подходящото. Преди да тръгнем, обсъдихме набързо някакви алибита за пред полицията, в случай че ни разпитват, след като намерят телата на Уил и Чейс. Но бързо се отказахме. Защото, да си го кажем направо, ако има вероятност да бъдеш изяден през следващите няколко дни, на кого му пука за полицията?
Имам някакво странно усещане, мускулите ми са като пружини. Въпреки всичко, което се случи – смъртта на Майк, картините от убийството на Анна, нахапаните Уил и Чейс, факта, че онова нещо, което е убило баща ми, е наоколо и най-вероятно се готви да убие мен – аз се чувствам добре. Знам, че няма никаква логика. Всичко е толкова объркано. И все пак съм добре. Чувствам се почти в безопасност с Томас, Кармел и Анна. Когато стигаме магазина, ми хрумва, че трябва да кажа на майка ми. Ако това наистина е нещото, което е убило баща ми, тя трябва да знае.
– Чакайте – казвам, когато излизаме от колата. – Трябва да се обадя на майка ми.
– Защо направо не отидеш да я доведеш? – казва Томас и ми подава ключовете за колата. – Тя може да помогне. Ще започнем без теб.
– Благодаря – отвръщам и сядам зад волана. – Ще се върна възможно най-скоро.
Анна плъзга бледия си крак над предната седалка и сяда до мен.
– Идвам с теб.
Няма да споря. Имам нужда от компания. Паля двигателя, обръщам и тръгваме. Анна не казва нищо, просто гледа дърветата и къщите, покрай които минаваме. Предполагам, че смяната на пейзажа провокира интереса , но на мен ми се ще тя да каже нещо.