Анна в рокля от кръв
Шрифт:
Отвътре се чува леко издрънчаване. Сигурно майка ми е изпуснала нещо в кухнята. Нищо особено, но Анна подскача и се отдръпва. Присвивам се и изохквам. Май обиаманът вече започва да работи по далака ми, като го кара да омеква от рано. Всъщност къде точно е далакът на човек?
– Кас – възкликва Анна. Връща се, за да ме остави да се облегна на нея.
– Остани тук – казвам.
– Никъде няма да ходя.
– Остани завинаги – дразня я аз, а тя ми хвърля поглед, сякаш си плача да бъда удушен.
Целува ме отново, а аз не пускам
– Нека просто да се съсредоточим в това, което трябва да направим тази нощ – казва тя.
Това, което трябва да направим тази нощ. Но фактът, че тя ме целуна отново, говори много по-силно.
Готови сме с приготовленията. Лежа по гръб на прашния диван и притискам бутилка хладка минерална вода до челото си. Очите ми са затворени. Светът е много по-приятен в тъмното.
Морфран се опита да ми направи ново прочистване или противодействие, или каквото там се казва, но то изобщо не проработи толкова добре, колкото първия път. Мънкаше някакви напеви и драскаше по кремък, което създаваше приятни малки пиротехнически ефекти, после намаза лицето и гърдите ми с нещо черно, приличащо на сажди, което миришеше на сяра. Болката в хълбока намаля и спря да се опитва да се качи в ребрата ми. Болката в главата ми олекна до умерено пулсиране, но пак ми е доста гадно. Морфран изглеждаше разтревожен и разочарован от резултата. Каза, че щяло да се получи по-добре, ако имал под ръка прясна кокоша кръв. Макар че ме боли, все пак се радвам, че нямаше живи пилета наоколо. Щяхме да сме жестока гледка.
Още помня думите на обиамана: че мозъкът ще изтече през ушите ми, или нещо такова. Надявам се да не е имал предвид буквално.
Майка ми седи в един фотьойл до краката ми. Ръката разсеяно разтрива пищяла ми. Все още се иска да избягаме. Всичките майчински инстинкти казват да ме повие като бебе и да ме отнесе оттук. Но тя не е коя да е майка. Тя е моята майка. Затова сега седи и се готви за бой рамо до рамо с мен.
– Съжалявам за котката ти – казвам аз.
– Беше нашата котка – отговаря тя. – И аз съжалявам.
– Той се опита да ни предупреди. Трябваше да слушам по-внимателно тази малка топка косми. – Оставям бутилката с вода. – Наистина много съжалявам, мамо. Той ще ми липсва.
Тя кима.
– Искам да се качиш горе, преди да започне всичко – казвам аз.
Тя отново кима. Знае, че няма да мога да мисля трезво, ако се тревожа за нея.
– Защо не ми каза? – пита тя. – Че си го търсил през всичките тези години? Че си планирал да го подгониш?
– Не исках да те тревожа – казвам аз. Чувствам се леко глупаво. – И виж колко добре ми се получи.
Тя отмества един кичур коса над челото ми. Дразни се, че все я оставям да ми влиза в очите. Напрежение и загриженост се изписват по лицето и тя се навежда към мен.
– Какво? – питам аз.
– Очите ти са жълти.
Мисля, че пак ще се разплаче. В отсрещната стая чувам
– От черния ти дроб е – казва тихо майка ми. – И може би бъбреците ти. Спират да функционират.
Ясно, това обяснява усещането, че вътрешностите ми се втечняват.
Сами сме в стаята. Всички други са се пръснали, всеки в своя си ъгъл. Предполагам, че всеки си мисли нещо, може би казва някаква молитва. Надявам се Кармел и Томас да се натискат в някой килер. Отвън електрически проблясък привлича вниманието ми.
– Не мина ли вече сезонът на светкавиците? – питам аз.
Морфран отговаря от кухнята, облегнал се е на вратата.
– Не е обикновена светкавица. Мисля, че нашето момче призовава някакви сили.
– Трябва да направим призоваващото заклинание – казва майка ми.
– Ще отида да повикам Томас.
Надигам се с мъка от дивана и се качвам тихо по стълбите. Горе гласът на Кармел идва от една от старите стаи за гости.
– Не знам какво правя тук – казва тя, изплашена е, но и малко се зъби.
– Какво искаш да кажеш? – отвръща Томас.
– Хайде, стига. Аз съм кралицата на бала. Кас е като Бъфи, убийцата на вампири. Ти, дядо ти и майка му сте вещици или вълшебници, или каквото там сте, а Анна... си е Анна. Какво правя аз тук? От каква полза съм?
– Не помниш ли? – пита Томас. – Ти си гласът на разума. Сещаш се за неща, които ние забравяме.
– Да, бе. Какво ще направя с някаква си алуминиева бухалка? Най-много да ме убият.
– Не, няма. Нищо лошо няма да ти се случи, Кармел.
Снишават гласове. Чувствам се като някакъв перверзен подслушвач. Не искам да ги прекъсвам. Майка ми и Морфран могат и сами да направят заклинанието. Ще оставя този момент на Томас. Затова отстъпвам тихо надолу и тръгвам да излизам навън. Чудя се какво ще бъде, след като всичко това приключи. Ако приемем, че всички оцелеем, какво ще стане? Дали всичко ще си тръгне постарому? Дали Кармел в крайна сметка ще забрави за приключенията си с нас? Дали ще разкара Томас и ще се върне към това да бъде център на внимание в „Сър Уинстън“? Не би постъпила така, нали? Но пък току-що ме сравни с Бъфи, убийцата на вампири. В момента мнението ми за нея не е в пика си.
Когато излизам на верандата, увивайки се по-плътно в якето, виждам Анна да седи, качила един крак на парапета. Гледа небето, а лицето , осветено от светкавиците, изразява в равни пропорции страхопочитание и тревога.
– Странно време – казва тя.
– Морфран казва, че не е само от времето – отговарям аз, а тя прави изражение тип „така си и помислих“.
– Изглеждаш малко по-добре.
– Благодаря.
Не знам защо, но се чувствам леко срамежлив. Не е сега моментът за това. Отивам до нея и обгръщам кръста с ръце. Тялото не излъчва топлина. Когато заравям нос в тъмната коса, не усещам аромат. Но мога да я докосна и някак си я опознах. Не знам защо, но мисля, че и тя би могла да каже същото за мен.