Армагедони (Антология)
Шрифт:
— Да, господине — отвърна Рой. — Разбирам.
— Иска ми се… — продължи Абнър, но замълча. Близо минута не си казаха нищо, дори погледите им не се срещнаха. Във въздуха вече се бе появила миризма на горени цепеници и се чу блъскането на врата в далечния край на къщата. Инстинктивно бяха насочили погледите си на изток, към откритото пространство. Слънцето се издигна иззад планините и дълга червена ивица върху пепелявото небе раздели хоризонта от ниските облаци. От края на света се появи лъч бяла слънчева светлина, който ги удари в очите. — Знам, момче, че някой ден ще се гордеем с теб — каза накрая Абнър.
Рой обаче не чу думите му, тъй като бе запленен от разтопения диск на слънцето. Продължи да примигва срещу него, докато очите го заболяха. Абнър положи ръка върху рамото на момчето. Ръката бе тежка и гореща, ръка на собственик, и Рой с досада я отблъсна, без да откъсва
— Да вървим в къщата, момче, време ти е да закусиш.
Закуската, когато най-сетне стигнаха до нея след обичайните молитви на Абнър, се оказа необикновено богата. За братята имаше бисквити от орехи на хикория, пчелен мед и чаши с цикория. Дори другите бежански деца, които по време на дългата свирепа зима не ядоха почти нищо, получиха по няколко пръжки в овесената си каша. Рой, освен с бисквити и мед, закуси с яйца от див пуяк, индиански картофи и истинска свинска пържола. Тази сутрин около голямата маса цареше напрежение. Хенри и Люк гледаха строго и сърдито, Реймънд беше угрижен, а Албърт — направо уплашен. Бежанчетата се държаха така, че да не привлекат ничие внимание. Веселата госпожа Крамър бе весела, както винаги, и поглъщаше с удоволствие храната си. Намусената госпожа Зиглър, от която всички деца се страхуваха, очевидно бе плакала и не яде почти нищо. Лицето на Абнър беше строго и безизразно. От време на време оглеждаше със суров поглед останалите братя, сякаш ги предизвикваше да оспорят неговото лидерство и духовно водачество. Рой имаше добър апетит и по време на закуската не позволяваше да го смущават отрицателните емоционални излъчвания около него. Спокойно и внимателно сдъвкваше и поглъщаше всеки залък върху чинията си. През последните два месеца бе успял донякъде да възстанови теглото си, макар и по старите критерии, някогашните критерии на мама отпреди четири години, все още беше безобразно слаб. В края на закуската от кухнята излезе госпожа Риърдън. Като сияеше с оправданата гордост на човек, постигнал едва ли не невъзможното, тя поднесе на Рой малък правоъгълен предмет, увит в лъскава кафява хартия. Той за миг се изуми, но после съобрази, че това наистина се бе случило. Шоколад „Хърши“, какъвто за последен път бе видял преди години. Стока, закупена от черния пазар, не ще и дума. Нещо, което тези дни трудно можеше да се открие в обеднялата източна част на страната и навярно струваше цяло състояние. Дори и някои от братята го гледаха със завист, а бежанчетата бяха направо зинали от удивление. Когато започна да сваля опаковката на шоколада, под която се появи бледокафявата му повърхност, на едно от децата започнаха буквално да му текат лигите.
След закуската останалите бежанчета — „мокрите гърбове“, както им викаха понякога подигравателно местните хора — бяха разделени на две групи. Едната беше определена този ден да помага на братята да обработват фермата на Абнър, а другата, по-голямата, бе натоварена на волска каруца (всъщност стар камион, на който бяха махнали кабината) и изпратена извън селото, за да се занимава с нещо, което много напомняше робски труд: поправка на пътища, тежка селска работа, трошене на камъни или сечене на трупи, възстановяване на къщи, хамбари и мостове, повредени или унищожени по време на изпълнените с хаос дни след Потопа. Федералното правителство — или това, което бе останало от него — правеше отчаяни, но не винаги успешни опити да опази разбитата и подивяваща страна от пълно разпадане, полагаше усилия да възстанови този Хъмпти Дъмпти, в който се бе превърнала Америка. За целта федералното правителство плащаше на Абнър и на други като него годишна субсидия във федерални ценни книжа, за да осигурят храна и подслон на бежанците от наводнените земи. Времената обаче бяха трудни и никой не възразяваше, когато Абнър, за да съкрати разходите си, ги изпращаше да работят на всеки, който бе готов да плати или да даде стоки в замяна. Това, което бе останало от щатските и градските власти, също понякога използваше бежанците, възрастни и деца, за да работят без пари „за общото благо, което е така важно в тези трудни времена“.
Понякога, когато се мотаеше из фермата без работа, Рой почти съжаляваше, че не са го включили в някоя трудова бригада. Именно „почти“, тъй като съвсем не бе забравил изнурителния труд и оскъдните дажби… болестите, злополуките, изтощението… палещото слънце и комарите през лятото, хапещия студ през зимата, снега и ледения вятър. Проследяваше с поглед как другите отиват на работа, виждаше изпълнените със завист и омраза лица на децата, с които някога бе работил — Стиви, Енрике, Сал, — да преминават край него и инстинктивно разкършваше ръце. Дори и двата месеца безделие и относителен лукс не бяха успели да омекотят дебелите и груби мазолести слоеве, покриващи ръцете му, образували се в течение на няколко сезона работа в бригадите… Не, скуката определено беше за предпочитане.
Някъде в средата на сутринта на пътя пред фермата се събра малка тълпа. Времето се бе постоплило и във въздуха вече ухаеше на лято. Наближаващото лято се усещаше и във вятъра, и в слънцето в безоблачното синьо небе. Вероятно беше неудобно да се стои там, на открито, непосредствено под лъчите на слънцето, но тълпата не направи опит да се доближи. Така си и стоеше на пътя и наблюдаваше дома. Хората тъпчеха с крака на едно място и от време на време си споделяха с тихи гласове нещо, което отдалеч можеше да се възприеме единствено като ропот.
Рой ги погледа известно време, застанал до вратата. Бяха местни хора, повечето от които му се струваха познати. Нито един от тях не принадлежеше към сектата на Абнър, така че Рой не ги познаваше по име. Бежанчетата рядко виждаха местните хора, тъй като през по-голямата част от времето ги държаха изолирани. Рой бе ходил няколко пъти в градчето и там неизменно се бяха отнасяли към него с ледена враждебност. Колкото до „мокрите гърбове“, озовали се по нещастно стечение на обстоятелствата пред селските деца на някой пуст път, Бог трябваше да им се притича на помощ! Между другото, дори и самите братя се стремяха да живеят изолирано и определени среди от местните жители гледаха с лошо око на тях, макар че през последните години сектата рязко бе увеличила числеността си. Само през изминалата зима броят на членовете й бе нараснал над три пъти, а и се бе сдобила с нови филиали в някои от околните села.
Една жена от тълпата, с изпито лице, забеляза Рой и му се закани с мършав юмрук.
— Еретик! — изкрещя. — Богохулник!
Останалата част от тълпата започна да бръмчи, подобно на голям разсърден кошер. Жената се изплю в посока на Рой и лицето й се изкриви. Цялото й тяло се приведе свирепо напред, макар и тя да не можеше да не си дава сметка, че няма как да го улучи с плюнката си.
— Еретик! — изкрещя повторно и жилите на мършавия й врат изпъкнаха като въжета.
Рой влезе в къщата, но продължи да наблюдава тълпата иззад покритите със завеси предни прозорци. Шумотевица се разнасяше не само навън, но и в самата къща. Братята още от сутринта се бяха залостили в кухнята и водеха разгорещени спорове. Страстта, която влагаха в думите си, с лекота пробиваше тънките, измазани с гипс, стени на полусрутения стар дом. Най-сетне вратата на кухнята рязко се отвори и оттам изскочиха госпожа Зиглър, двете й деца и хилавият й съпруг с измъчено лице, последвани от други две семейства от братята — общо девет души. Повечето носеха куфари, а неколцина бяха взели раници и вързопи. Абнър, застанал до кухненската врата, ги проследи с поглед. Гневът му проличаваше само от това, че кокалчетата на ръцете, с които стискаше вратата, бяха побелели.
— Вървете си в такъв случай! — каза Абнър презрително. — Ние ви заплюваме! И изобщо не си помисляйте да се връщате!
Той леко се олюля и продължи с глас, изпълнен с омраза:
— Без вас ще ни е по-добре, чухте ли ме? Чухте ли ме? На нас не ни трябват недалновидни и слабохарактерни хора!
Госпожа Зиглър не му отговори и нито забави, нито ускори ход. Острото й като брадва лице обаче бе покрито със сълзи. За голямо учудване на Рой, тъй като имаше репутацията на зла жена, тя спря до вратата на къщата и го прегърна.
— Ела с нас! — каза му, като го притисна силно. — Рой, моля те, ела с нас! Можеш, знаеш го! Ще намерим място за теб и всичко ще бъде наред.
Рой не отвърна нищо и едва удържа на желанието си да се отдръпне. Не се чувстваше уютно в прегръдките й. Въпреки всичко тя докосна една дремеща частица от неговата душа, нещо, което той смяташе, че отдавна бе надживял. За миг му се стори, че е хванат в капан, че не може да диша, че всеки момент ще се събуди и ще напусне приятен сън, за да се озове в къде-къде по-жестока и по-истинска действителност.
— Ела с нас! — повтори госпожа Зиглър още по-настойчиво, но той леко поклати глава и се отдръпна от нея.
— В такъв случай ти си страхотен глупак! — извика тя с вече сърдит глас, но Рой в отговор само повдигна рамене и се усмихна загадъчно.
— Дявол да го… — понечи да каже отново госпожата, обаче очите й повторно се изпълниха със сълзи и тя с бързи стъпки излезе от къщата, последвана от останалите членове на групата си. Бежанчетата — и тях ги държаха в относителна изолация от децата на братята — погледнаха Рой с изпълнени с уплаха очи.